Андре чу стъпките на непознатия и се отдръпна, за да даде възможност на мъжа да мине, а щом той отмина, погледна към него. Благородникът също я погледна, при това много внимателно, и дори се спря, за да я разгледа по-добре.
— А, госпожице — каза той с любезен глас, — накъде сте се запътили?
При звука на гласа му Андре вдигна глава и видя на тридесет крачки зад нея двама гвардейци, които се придвижваха бавно. После забеляза, че под кожената наметка на мъжа, който я бе заговорил, се подава синя лента. Бледа и уплашена от тази неочаквана среща и от любезното отношение към нея, тя се поклони ниско и прошепна: „Кралят.“
— Госпожице — каза Луи XV, като се приближи, — не виждам добре и съм принуден да ви попитам как се казвате.
— Госпожица Андре дьо Таверне — прошепна младото момиче.
Гласът й беше толкова смутен и трепереше толкова силно, че думите й едва се чуха.
— Отивам да намеря Нейно височество, тя ме очаква.
— Госпожице! Аз ще ви отведа при нея — поде Луи XV. — И аз по съседски също отивам да посетя дъщеря ми! Бихте ли приели ръката ми, щом така и така пътят ни е един и същ?
Облак заигра пред очите на Андре, после проникна във вените й и кипналата кръв обля сърцето й — ръката на краля, върховния господар, беше чест за бедното момиче, неочаквана слава, невероятно благоволение — привилегии, за които можеше да й завиди целият двор. Ето защо случката й се стори като сън.
Можем да уверим читателя, че кралят, който никак не обичаше да върви пеша, избра най-дългия път, за да отведе Андре в Малкия Трианон.
Те закъсняха и не откриха дофината на мястото, където се надяваха да я заварят. Мария-Антоанета току-що си беше тръгнала, защото не искаше да кара дофина да я чака — той имаше навика да вечеря между шест и седем часа. Нейно височество пристигна навреме и видя, че дофинът — точен както винаги — бе застанал на прага на салона, за да може възможно най-скоро да се озове до масата — веднага щом церемониалмайсторът съобщеше, че вечерята бе сложена. Дофината бързо хвърли мантията си в ръцете на една камериерка, весело улови ръката на дофина и го поведе към трапезарията. Върху масата блестяха приборите, предназначени за двамата знатни домакини.
Дофинът и дофината седнаха от двете страни на масата, по средата, и оставиха свободно почетното място, тъй като напоследък кралят се появяваше неочаквано и никой не сядаше там дори когато имаха много гости.
Зад стола на дофината, оставила достатъчно място, за да могат прислужниците да минават, седеше госпожа Дьо Ноай. Стойката й беше изправена, а лицето й изразяваше цялата изисквана от случая любезност.
До госпожа Дьо Ноай се бяха наредили дамите, които било поради положението си в двореца, било поради проява на благоволение имаха право да присъстват на вечерята на техни кралски височества.
Точно срещу херцогиня Дьо Ноай, наречена от дофината госпожа Етикет, върху едно подобно на нейното столче, седеше херцог Дьо Ришельо.
Първият благородник по тържествата195 и първата дама на Нейно кралско височество госпожа дофината стояха един срещу друг в салона и поради това госпожа Дьо Ноай се стараеше да прекрати разговора, а господин Дьо Ришельо неуморно го подновяваше.
Маршалът беше посетил всички кралски дворове в Европа и от всеки от тях беше заимствал онова, което най-добре подхождаше на неговия тип поведение. Затова, влагайки забележителен такт и строг подбор, той беше усвоил всички анекдоти, които би могъл да разправя, съобразявайки се с положението на сътрапезниците си. Той знаеше какво да каже и на масата на младите престолонаследници, и на интимните вечери у госпожа Дю Бари.
Маршалът забеляза, че дофината се храни с апетит и че дофинът буквално се тъпче. Той предположи, че и двамата нямаше да възразят особено, ако се постараеше да превърне в ад за госпожа Дьо Ноай времето около масата.
Господин Дьо Ришельо заговори за философия и за театър. И двете теми бяха неприятни за уважаемата херцогиня.
Дофината обичаше изкуствата и особено театъра. Тя дори бе намерила пълен костюм на Клитемнестра за госпожица Рокур. Ето защо тя слушаше господин Дьо Ришельо не само със снизходителност, но и с интерес.
Тогава нещастната придворна дама, напук на целия етикет, започна да се върти нервно на столчето си, да се секне шумно и да върти глава, без да обръща внимание на облака пудра, който при всяко нейно движение забулваше челото й така, както снегът покрива Монблан при всеки повей на северния вятър.
Но не беше достатъчно човек да забавлява дофината, трябваше и да се харесва на дофина. По тази причина Ришельо изостави театъра, към който наследникът на френската корона никога не бе изпитвал особена симпатия, и заговори за философия. Той говори за англичаните с такава страст, каквато бе вложил Русо, за да облее с живителна струя героя си Едуард Бомстън196.
Докато ухажваше светски господарите на дома, Ришельо търсеше с очи някого, когото явно бе разчитал да срещне тук, но усилията му бяха напразни. Изведнъж сводът се разтресе от звука на глас, идващ чак от входа. Думите му бяха подети от стоящите в преддверието прислужници, а после — от лакеите, разположени по самото стълбище, които известиха: „Кралят!“
При тази магическа дума госпожа Дьо Ноай подскочи така, сякаш стоманена пружина я беше изхвърлила от столчето й, а Ришельо се надигна бавно, с движение на опитен придворен. Дофинът избърса припряно устата си със салфетка и се изправи, като се обърна с лице към вратата. А госпожа дофината се отправи към стълбището, за да посрещне бързо краля и да го поздрави с добре дошъл в дома й.
92.
Косите на бъдещата кралица
Кралят все още държеше ръката на госпожица Дьо Таверне. Щом стигна до преддверието, той направи такъв дълбок и продължителен поклон, че Ришельо можа да се наслади на грациозността му, а и да се запита за коя щастлива простосмъртна е бил предназначен. Много скоро го разбра. Луи XV пое ръката на дофината, която беше видяла всичко и бе познала Андре.
— Дъще — каза кралят, — идвам просто така, без официалности, да вечерям с вас. Прекосих целия парк, по пътя срещнах госпожица Дьо Таверне и я помолих да ми прави компания.
— Госпожица Дьо Таверне ли?! — прошепна Ришельо почти замаян от това, което чу. — Честна дума, какъв късмет имам!
— Излиза, че аз не само няма да се скарам на госпожицата, че закъсня — отговори любезно дофината, — но и ще й благодаря, че е довела при нас Ваше величество.
Андре се изчерви като череша и се поклони, без да отговори.
„По дяволите! Тя наистина е красива! — каза си Ришельо. — Значи този смешник Таверне не е казал нищо невярно за нея или нищо, което тя да не заслужава.“
Докато се хранеше, кралят, въпреки че беше с гръб към вратата, сякаш търсеше нещо или по-скоро някого.
Госпожица Дьо Таверне, която не се ползваше от никакви привилегии, тъй като положението й при госпожа дофината не беше твърде изяснено, не бе в трапезарията. След като се поклони дълбоко на краля, тя беше отишла в стаята на госпожа дофината, защото там, веднъж-дваж, след като господарката й си беше легнала, я беше помолила да й почете. Дофината разбра, че кралят търсеше красивата й компаньонка.
— Господин Дьо Коани — обърна се тя към млад гвардейски офицер, който беше застанал зад краля, — поканете госпожица Дьо Таверне да влезе. С позволението на госпожа Дьо Ноай тази вечер ще нарушим етикета.
Господин Дьо Коани излезе и миг по-късно въведе Андре. Тя влезе, цялата трепереща, защото не разбираше на какво се дължат трупащите се едно връз друго необичайни благоволения.
— Седнете ей там, госпожице — каза й дофината, — до госпожа херцогинята.
