Андре плахо седна на столчето. Тя беше силно смутена, че е проявила дързостта да се настани на една крачка от почетната дама на дофината. Херцогиня Дьо Ноай й хвърли такъв унищожителен поглед, че бедното дете се отдалечи от нея поне с още три-четири стъпки като опарено. Крал Луи XV я наблюдаваше и се усмихваше.
„Аха! — мърмореше херцог Ришельо. — Няма никаква нужда да се намесвам. Нещата се уреждат от само себе си.“ Кралят се обърна и втренчи очи в херцога, който се беше подготвил и издържа погледа му.
— А, добър вечер, господин херцог — поздрави кралят. — Разбирате ли се добре с госпожа Дьо Ноай?
— Сир — възрази маршалът, — госпожа херцогинята винаги ми е оказвала честта да се отнася с мен като с лекомислен човек. Аз съм премного щастлив от честта, която Ваше величество оказва на моето семейство!
Кралят не очакваше този удар. Той се канеше да осмива, а ето, че го изпреварваха.
— Какво съм направил за вашето семейство, херцог?
— Сир, Ваше величество е поверил командването на кралската гвардия на херцог Д’Егийон.
— Да, така е, херцог.
— Сир — каза херцогът, — казват, че успехът правел човека по-дързък.
— Казвате ми това, за да ме убедите, че сте дързък ли, херцог?
— Не. Правя го, за да поискам от Ваше величество още една милост след онази, която вече благоволихте да ми окажете. Един от моите най-добри приятели, стар служител на Ваше величество, има син в кралската стража. Младежът е с много достойнства, но е беден. Той е получил от една августейша принцеса чин капитан, но няма военна част.
— А тази принцеса дъщеря ми ли е? — попита кралят, като се обърна към дофината.
— Да, сир — каза Ришельо. — Бащата на този младеж се нарича барон Дьо Таверне.
— Баща ми! — възкликна неволно Андре. — Филип! За Филип ли молите военна част, господин херцог?
После, засрамена, че е нарушила етикета, Андре отстъпи крачка назад, цялата се заля в червенина и сплете ръце.
Кралят се извърна, за да се наслаждава на руменината и вълненията на красивото дете.
— Наистина — намеси се дофината, — този младеж е очарователен, а и аз бях поела задължението да уредя бъдещето му. Колко нещастни хора са принцовете! Бог ги дарява с доброжелателност, но им отнема паметта или по-скоро разсъдъка.
Кралят огледа лицата на стоящите около него — те бяха благородни и открити. После спря погледа си върху Ришельо. Неговото лице също беше огряно от лъч великодушие и щедрост, които може би беше взел назаем от високопоставената си съседка.
— Ах, херцог — тихичко си каза кралят, — май ще се скарам с Люсиен!
А после живо се обърна към Андре.
— А това ще ви достави ли удоволствие, госпожице?
— О, сир — каза Андре и сплете умолително ръце.
— Тогава — речено! — каза Луи XV. — Ще изберете една прилична военна част за този беден младеж, херцог. Аз пък ще платя издръжката й, ако все още не е платена, но мястото е свободно.
Това добро дело зарадва всички присъстващи. Андре възнагради с неземна усмивка краля и отправи благодарност към Ришельо. Ако беше млад и като се има предвид характера му, маршалът би си поискал и нещо повече.
В това време пристигнаха един след друг още няколко посетители. Сред тях беше и кардинал Дьо Роан, който, откакто дофината се беше настанила в Трианон, я ухажваше упорито.
Но през цялата вечер кралят не намери любезни думи или благосклонно държание за никой друг освен за Ришельо. Когато дойде време да се сбогува с дофината и да се завърне в своя Трианон, той дори накара херцога да го придружи. Старият маршал последва краля, треперейки от радост.
Докато Негово величество, придружен от херцога и двамата си офицери, крачеше по тъмните алеи, в чийто край се намираше дворецът му, дофината освободи Андре.
— Трябва да пишете на брат си за хубавата вест, госпожице — каза принцесата. — Можете да се оттеглите.
Щом Андре започна да се изкачва по стълбата, лакеят се върна в преддверията на Трианон.
Тогава Жилбер на свой ред се промъкна в хола на замъка, прекоси го, шмугна се невидим към конюшните и по една малка права стълбичка се изкачи в намиращия се над тях таван — точно срещу прозореца на Андре, който пък беше в ъгъла на пристройката. Но щом момичето влезе в стаята, пердетата се спуснаха като плътна преграда между жадните очи на младежа и обекта на неговите мисли.
В замъка беше останал само господин Дьо Роан. Той беше удвоил любезностите си към госпожа дофината, а тя му отвръщаше доста хладно. Затова той се сбогува с Нейно кралско височество с най-нежни думи и уверения за дълбокото си уважение към нея. В момента когато господин Дьо Роан вече се качваше в каретата си, една от камериерките на дофината се приближи до него и почти влезе в каретата.
— Ето — прошепна тя.
После сложи в ръката му малко пликче от мека хартия, допирът с което го накара да потрепери.
— Ето — отвърна той живо, като сложи в ръцете на жената една тежка кесия.
Без да губи време, кардиналът заповяда на кочияша си да кара към Париж и да спре на бариерата, за да получи нови заповеди.
През целия път той опипваше и целуваше в тъмнината съдържанието на пликчето като напълно забравил се опиянен влюбен. Щом пристигнаха до портата, той каза:
— Улица „Сен Клод“.
Скоро след това той прекоси тайнствения двор и влезе в салона, където го очакваше мълчаливият Фриц. Балзамо накара да го чакат четвърт час. Когато най-сетне се появи, той обясни на кардинала причината за закъснението си с късния час, заради който си бе позволил да помисли, че този ден няма да го посети повече никой. И наистина, вече беше почти единадесет часът вечерта.
— Така е, господин барон — каза кардиналът, — и аз ви моля да ме извините за това безпокойство… Но, спомняте ли си, вие ми казахте един ден, че ако искам да узная някои тайни…
— Ще ми трябват косите от лицето, за което говорихме тогава — прекъсна го Балзамо, който вече беше забелязал малкото пликче в ръцете на наивния прелат.
— Съвършено точно, господин барон.
— И вие ми носите тези коси, монсеньор? Много добре.
— Ето ги. А смятате ли, че бих могъл да ги запазя за себе си след сеанса?
— Ако не се наложи да използвам огън, защото в този случай…
— Разбира се — прошепна кардиналът, — в такъв случай бих могъл да се снабдя с нови. Ще имам ли някакъв отговор?
— Най-напред трябва да опитаме, монсеньор.
Балзамо взе косите и бързо се качи при Лоренца.
— Значи ще узная тайната на тази монархия — мърмореше си той, докато се изкачваше, — ще узная скритите намерения на Бога.
И още преди да отвори тайнствената вратичка, през стената той приспа Лоренца. А младата жена го посрещна с нежна прегръдка. Когато най-сетне успя да се измъкне от красивите й ръце, той я попита:
— Моя Лоренца, скъпа, можеш ли да ми кажеш на кого принадлежат тези коси? — и й подаде пликчето.
Лоренца ги пое и ги допря до гърдите си, а после и до челото си.
— О! — промълви тя. — Главата, от която те са откраднати, е на една много високопоставена дама.
— А щастлива ли е тя? Кажи, Лоренца!
— Да, би могла. Все още нищо не застрашава живота й.
— И все пак тя е омъжена.
— Да, скъпи Балзамо, тя наистина е омъжена, но все пак… Но все пак… — каза Лоренца и се усмихна. — Аз също съм омъжена — добави тя.
— Разбира се. Несъмнено.
