сърцераздирателно ридание.
— О! Боже мой! Боже мой! Защо ме изоставяте сам-самичка на света?
Андре скри лице в ръцете си, а през белите й пръсти потекоха едри сълзи, които тя дори не се постара да задържи. В този миг зад живия плет се чу лек шум. На Андре й се стори, че дочува въздишка. Тя уплашено се обърна и пред нея се показа едно печално лице.
Това беше Жилбер.
115.
Романът на Жилбер
В присъствието на мъж, при това чужд човек, Андре веднага избърса очите си, сякаш изпитваше срам, че беше плакала.
— А! Пак ли сте вие, господин Жилбер? — попита Андре с небрежност, каквато винаги използваше, щом двамата се срещаха случайно.
Жилбер не отговори. Той беше премного развълнуван. Болката, накарала тялото на Андре да потрепери, го беше разтърсила из основи.
— Какво ви е, господин Жилбер? — попита тя. — Защо ме гледате с горящ от болка поглед? Моля, отговорете ми.
— Нима искате да знаете? — произнесе печално Жилбер, който чувстваше, че зад привидния и интерес се крие ирония.
— Да.
— Е, добре! Виждам, че страдате, а това ме разстройва, госпожице.
— Но аз не страдам! Заблуждавате се, господине! — заяви Андре, като още веднъж избърса лицето си с кърпичката.
Жилбер усети надигаща се в душата й буря и реши да я предотврати със смирение.
— Никога не съм бил в състояние да гледам как плаче някоя жена! — изрече Жилбер с тон, който никак не се понрави на Андре.
— Значи в очите на господин Жилбер аз съм жена?! — каза високомерно младото момиче. — Аз не прося ничие състрадание, а най-малко от всичко на света състраданието на господин Жилбер!
— Госпожице — промълви с наведена глава Жилбер, — правите грешка, че се отнасяте толкова грубо с мен. Видях, че сте тъжна, и се разтревожих. Чух ви как се оплаквахте, че Филип е заминал, а вие сте сам- самичка на света. Не, това не е така, госпожице! Аз съм тук. Никога ничие сърце не е туптяло така предано за вас. Повтарям — никога госпожица Дьо Таверне няма да бъде сама в света, докато главата ми може да разсъждава, сърцето ми да бие, а ръката ми да се движи!
Докато изричаше тези думи, Жилбер беше наистина красив. От лицето му лъхаше благородство, сила и преданост, а от думите му — искреност и простота, продиктувани от почитта му към Андре.
Андре поиска да стане на крака, за да бъде груба не само в думите, но и в движенията си, но някаква нервна тръпка я задържа на пейката. Освен това, ако се изправеше, отдалече щяха да я видят да разговаря с Жилбер. Затова остана седнала, но веднъж завинаги реши да стъпче досадното нищожество.
— Нима вече не съм ви казвала, господин Жилбер — сви устни тя, — че никак не ви харесвам? Нима не съм ви обяснила, че вашият глас ме дразни, а философското ви поведение ме отвращава? Защо, след като знаете всичко това, упорствате и желаете да разговаряте с мен?
— Госпожице — поде Жилбер, като пребледня страшно, но се владееше, — една почтена жена не се дразни, когато й засвидетелстват внимание. А един честен мъж е равен на останалите. Съжалявам, че се отнасяте към мен с такова ожесточено презрение. Може би повече от много други хора аз заслужавам симпатия, която за съжаление не изпитвате към мен.
Като чу два пъти думата „симпатия“, Андре разтвори широко очи и ги прикова дръзко върху Жилбер.
— Симпатия ли?! — попита тя. — Да изпитвам симпатия към вас? Господин Жилбер, аз наистина съм се излъгала в преценката си за вас. Мислех, че сте нахален, а вие сте просто луд!
— Не съм нито нахален, нито луд — заяви Жилбер с привидно спокойствие. (Това спокойствие сигурно е струвало много на младежа и най-вече на болезнената му гордост, която ние добре познаваме.) — Не, госпожице. Грешите! Природата ме е създала равен вам, а случайността пък ви направи моя длъжница.
— Охо! Значи пак случайността! Така ли? — запита Андре иронично.
— Може би дори провидението. Никога не съм ви споменавал за това, но вашите обиди ме карат да ви припомня нещо.
— Аз?! Ваша длъжница?! Длъжница ли казахте?
— На ваше място бих изпитвал неудобство от неблагодарността си, госпожице! А Бог, който ви е дарил с такава красота, ви е дал и също толкова недостатъци.
Този път Андре стана от пейката.
— Вижте какво… Простете ми! — замоли се Жилбер. — Понякога ме предизвиквате твърде жестоко и тогава аз съвсем забравям за чувството, което ми вдъхвате.
Андре започна да се смее шумно, за да предизвика гнева на Жилбер. За нейна изненада той не пламна от яд, а скръсти ръце на гърдите си, запази враждебното изражение на лицето си, впери пламтящия си поглед в нея и търпеливо зачака да премине този обиден смях. После каза студено:
— Ще благоволите ли да ми отговорите на един въпрос, госпожице? Уважавате ли баща си?
— Струва ми се, че ме разпитвате, господин Жилбер! — възкликна младото момиче с подчертано високомерие.
— Да, вие уважавате баща си — продължи Жилбер. — Причината не се крие в това, че той притежава някакви добродетели. Съвсем не! Почитате го просто, защото ви е дал живот. Но за нещастие тази заслуга не е достатъчна, за да бъде уважаван един баща, и вие знаете много добре, че е така, госпожице! Нещо повече! Заради единственото му добро дело вие сте дори принудена да го обичате. Е, добре, госпожице — намръщи се Жилбер и на свой ред даде израз на презрението си, в което имаше и състрадание, — налага се да ви попитам нещо по принцип. Защо ме оскърбявате, защо ме отблъсквате? И защо мразите човека, който не ви е създал, но е спасил живота ви?
— Вие сте спасил живота ми? — провикна се Андре.
— Това се случи в оня ден, госпожице, когато сто хиляди души се мачкаха едни други, стремейки се да избегнат побеснелите коне и сабите, които косяха тълпата.
— А! На 31 май ли?
— Да, госпожице.
Андре се овладя и се усмихна иронично.
— И през този ден, господин Жилбер, вие сте пожертвали вашия собствен живот, за да спасите моя?
— Вече имах честта да ви го кажа.
— Значи вие сте барон Дьо Балзамо? Простете ми, не знаех.
— Не, аз не съм барон Дьо Балзамо — промълви Жилбер с пламтящи очи и треперещи устни. — Аз съм бедното дете на народа Жилбер, който има глупостта, нещастието и лудостта да ви обича — диво, свирепо, безразсъдно. И защото ви обичаше, ви последва в тълпата, която ви раздели за миг, но ви откри отново по ужасения вик, който нададохте, когато се олюляхте. Жилбер падна близо до вас и ви обгърна с ръце, а в това време двадесет хиляди други ръце тежаха върху неговите и можеха да го смажат… В този миг търкалящата се жива маса от палачи и жертви ме покри като огромна морска вълна и ме погреба. А вие като ангела на възкресението се издигахте високо към небето над бездната, където аз загивах.
В този разказ Жилбер се разкри целият — див, наивен и величествен както в решимостта, така и в любовта си. Въпреки презрението си към него Андре го изгледа с учудване. За миг той си помисли, че неговият разказ беше толкова неудържим, както истината и любовта. Но бедният клет Жилбер, който разчиташе да му повярват, не знаеше какво нещо е омразата. А Андре ненавиждаше младежа. Тя дори не се вслуша в нито едно от победоносните му доказателства, защото дълбоко презираше този влюбен в нея мъж.
— А отсега нататък, госпожице, не ме мразете толкова! Ако го направите, това ще бъде проява не само на несправедливост, но и на непризнателност. Всъщност аз вече ви казах мнението си, сега само ви го
