— Окончателно ли е?
— Окончателно е, Лоренца.
— Е, добре, тогава да поговорим за нещо друго — каза с усмивка Лоренца.
— О, добра ми Лоренца, усмихнете се пак, усмихнете се отново! Така ще ме накарате да изпълня всичко, което пожелаете.
— О, да, ще изпълните всичко, което поискам, ако аз на свой ред направя всичко, което ви се харесва, нали? Е, добре! Така да бъде! Ще се опитам да бъда колкото е възможно по-разумна.
— Говори, Лоренца, говори.
— Преди малко вие ме успокоявахте: „Ще дойде ден, когато ти вече няма да страдаш, Лоренца. Ще дойде ден, когато ще бъдеш свободна и щастлива!“
— О, да! Казах тези думи и, кълна се в небето, очаквам този ден със същото нетърпение като теб!
— Е, добре! Този ден може да настъпи веднага, Балзамо! — каза младата жена с гальовно изражение, каквото мъжът беше виждал само когато тя спеше. — Виждате, че съм уморена! О-о-х! Много съм уморена. Вие разбирате, нали? Толкова съм млада, а толкова много съм страдала! Е, приятелю мой, понеже вие твърдите, че сте ми приятел, изслушайте ме — дарете ми още сега този щастлив ден.
— Слушам ви — каза Балзамо с неизразимо смущение.
— Ще завърша с една молба, която трябваше да ви отправя още щом дойдохте, Ашарат.
След тези думи младата жена потрепери.
— Кажете, скъпа приятелко.
— Е, добре! Забелязах, че докато правите опити с животни, за които ме уверявате, че са полезни за хората, вие причинявате смъртта им по тайнствен начин с капка отрова или с отваряне на вена. Смъртта им е лека и настъпва светкавично. Така тези създания, обречени на пленничество като мене, се освобождават от нещастието чрез смъртта — първото благодеяние, проявено към тях, откакто са се родили… Та…
Лоренца замълча и пребледня.
— Какво, Лоренца? — попита Балзамо.
— Та, в името на хората направете с мене онова, което правите с животните в името на науката. Направете го за вашата приятелка! Тя ще ви благослови от все сърце и ще целуне с безкрайна признателност ръцете ви. Хайде, Балзамо! Аз ви моля на колене и ви обещавам в последната си въздишка да вложа толкова любов и радост, колкото не сте виждали у мен, откакто сме заедно!
— Лоренца! — провикна се Балзамо, като сграбчи в ръцете си младата жена, която беше станала права. — Лоренца, ти си полудяла! Аз — да те убия?! Да убия теб — моята любов и моя живот?!
С неимоверно усилие Лоренца се изскубна от ръцете на Балзамо и падна на колене.
— Няма да стана — каза тя, — докато не изпълниш молбата ми. Убий ме без конвулсии, без болка, без агония. Окажи ми тази милост, понеже казваш, че ме обичаш! Приспи ме, както правиш често, но този път не ме събуждай!
— Но аз пък ви обичам твърде много и не мога да ви гледам как умирате. Вие няма да умрете! О, ще ви спася… дори това да е най-трудното нещо, което съм извършвал досега! Ще ви накарам да обикнете живота, Лоренца!
— Живот или смърт? — провикна се младата жена, която все повече се увличаше от гнева си. — Днес е велик ден! Ще ми подарите ли смъртта?
— Ще ви даря живот, Лоренца.
— Значи свобода?
Балзамо остана безмълвен.
— Тогава ми помогнете да умра с отрова или с върха на някоя игла, която ще отнеме живота ми, докато спя! О, как искам да си отдъхна!
— Трябва да живеете и да бъдете търпелива, Лоренца.
Лоренца се отдръпна назад и се изсмя зловещо. После внезапно извади от пазвата си кама с тънко острие. Тя проблесна в ръката й като светкавица. Балзамо нададе вик, но беше късно. Той се спусна към нея, за да сграбчи ръката й, но оръжието вече беше извършило своето злодеяние и беше пробило гърдите й. Балзамо беше зашеметен от ужас, а видът на бликналата кръв го потресе. На свой ред той нададе вик, хвана Лоренца през кръста и протегна ръка към ножа, който тя се канеше да забие втори път, и улови острието. С невероятно усилие момичето го изтръгна от ръката му и от нея бликна кръв. Тогава, вместо да продължи борбата, той простря кървящата си ръка над тялото на младата жена и каза с властен глас:
— Спете, Лоренца! Аз искам това!
Този път обаче възбудата й беше толкова голяма, че думите му не подействаха веднага.
— Не, не — прошепна Лоренца, която се люшкаше и се опитваше да се прободе още веднъж. — Не, няма да спя!
— Спете, спете! Спете, заповядвам ви! — извика Балзамо и направи крачка към нея.
Този път волята му беше толкова могъща, че всяка съпротива на момичето беше победена. Лоренца въздъхна, изпусна камата, олюля се и се отпусна върху възглавничките. Очите й останаха отворени, но зловещият огън в тях постепенно избледня и те се затвориха. Едва тогава Балзамо можа да разтвори дрехите й и да разгледа раната, която му се беше сторила лека, но кръвта продължаваше да блика. Графът натисна лъвското око, пружината изскърца и вратичката се отвори. После откачи противотежестта, с помощта на която се смъкваше подвижната платформа на Алтотас. Балзамо стъпи върху нея и се изкачи в лабораторията на стареца.
— А! Ти ли си, Ашарат? — каза Алтотас, който седеше в креслото си. — Знаеш ли, че след осем дни навършвам сто години? И сега ми трябва само кръвта на дете или девица!
Но Балзамо не го слушаше. Той се втурна към шкафа, където се намираха вълшебните балсами, и сграбчи едно шишенце, чието чудотворно съдържание вече беше изпитвал многократно. После скочи отново върху платформата, удари с крак по нея и слезе.
Алтотас придвижи креслото си на колела чак до отвора на пода, като се надяваше да улови Балзамо за дрехите.
— Чуваш ли, нещастнико? — каза му той. — Ако до осем дни не съм получил детето или девицата, за да довърша еликсира си, ще бъда мъртъв!
Балзамо вдигна глава. Очите на стареца блестяха. Заобиколени от неподвижни сковани мускули, те сякаш бяха единственото живо нещо на лицето му.
— Да, да — отвърна Балзамо. — Бъди спокоен. Ще ти дам това, което искаш.
След това натисна пружината, платформата се изкачи до тавана и прилепна към него, сякаш беше част от украсата му. Балзамо се втурна отново в стаята на Лоренца. Едва беше влязъл там и звънецът на Фриц шумно отекна.
— Господин Дьо Ришельо! — прошепна Балзамо. — О, Бога ми, който и да си — херцог или дори пер на Франция — ще трябва да почакаш.
118.
Двете капки от лекарството на херцог Дьо Ришельо
Херцог Дьо Ришельо излезе от къщата на улица „Сен Клод“ в четири и половина. А какво точно бе искал от Балзамо, ще разберем от следващите редове…
Същия ден господин Дьо Таверне беше останал да вечеря при дъщеря си, а госпожа дофината беше освободила Андре от всичките й задължения, за да може любимката й да посрещне баща си.
Опитваха десерта, когато при тях влезе херцог Дьо Ришельо и както винаги донесе добри новини — кралят бил заявил сутринта, че ще даде на Филип не част, а цял полк. Таверне изрази шумно радостта си, а Андре благодари сърдечно на маршала. Последвалият между тримата разговор беше естествено отражение на случилото се, Ришельо говореше само за краля, Андре — само за брат си, а барон Дьо Таверне — само за Андре.
От внушение на внушение, от намек на намек и от пример на пример Ришельо стана толкова ясен, че Андре съвсем се обърка. Разговорът продължи в същия дух почти до седем часа вечерта.
Щом удари седем, херцогът стана и заяви, че трябва да отиде при краля във Версай. Като прекоси стаята, за да вземе шапката си, маршалът се сблъска с Никол.
— О, малката ми! — каза маршалът и я потупа по рамото. — Ела да ме изпратиш. Искам ти да носиш
