букета, който госпожа Дьо Ноай накара да изберат за дъщеря ми, графиня Д’Егмон.
Никол се поклони като селянките от комичните опери на Русо.
Ако читателят ни позволи, ще оставим Андре и барона да обсъждат оказаното на Филип ново благоволение и ще проследим маршала. Така ще узнаем за какво точно маршалът беше ходил на улица „Сен Клод“, където, спомняме си, се беше появил в един твърде драматичен момент.
Ришельо слезе по стълбата, като се опираше върху рамото на Никол. Щом стигнаха в двора, той я погледна в очите.
— Значи Никол Льоге си има любовник.
— Ех, какви приказки, господин маршал!
— Така-а. А любовникът е един тип, доста добре сложен, когото Никол е приемала още на улица „Кок- Ерон“ и който я е последвал във Версай.
— Господин херцог, кълна ви се…
— Той е пристав, полицейски пристав и се казва… Искаш ли да ти кажа как се казва любовникът на госпожица Никол Льоге?
На Никол оставаше една-единствена надежда — маршалът да не знае как се казва щастливецът.
— Е, щом вече сте се наканили, господин Дьо Бозир215 — каза маршалът. — И напълно заслужава името си.
Никол застана в поза на лицемерно добродетелна жена, което не измами Ришельо.
— Монсеньор — каза тя, — ако господин Дьо Бозир се хвали, че е мой любовник, това означава, че е самомнителен глупак и негодник. Аз съм съвсем невинна. Кълна ви се.
— Не твърдя противното — заяви Ришельо, — но питам дали си му определяла или не среща тук?
— Една среща не е никакво доказателство, монсеньор.
— Определяла ли си му среща или не?
— Но, монсеньор…
— Определяла си му. Не те упреквам, скъпо дете. А освен това аз обичам красивите момичета, които умеят да поддържат красотата си, и често съм ги подпомагал.
— Монсеньор — каза Никол решително, — не е възможно да са ме видели.
— Не зная нищо, но слухът се носи упорито и придава на господарката ти лоша слава. А ти разбираш, нали, че аз все пак съм повече приятел на семейство Дьо Таверне, отколкото на семейство Льоге? Затова мой дълг е да кажа две думи на барона по този въпрос.
— Ах, монсеньор! — възкликна Никол, изплашена от посоката, която вземаше разговорът. — Но вие ще ме погубите! Аз съм напълно невинна, а ще ме изгонят оттук, и то само заради едно подозрение.
— Да, бедното ми дете. Ще те изгонят. Не знам кой зъл гений е видял нещо нередно в тези срещи, колкото и невинни да са, и е предупредил госпожа Дьо Ноай.
— Госпожа Дьо Ноай ли? Велики Боже!
Никол плесна отчаяно с ръце.
— Зная, че това е голямо нещастие! — каза Ришельо. — Но какво, дявол да го вземе, искаш да направим?
— Не можете ли вече да ме закриляте?
— Напротив! Мога, чумата да го вземе!
— Но в такъв случай, монсеньор…
— Мога, но не искам.
— О! Господин херцог!
— Да. Ти си мило момиче. Очите ти са красноречиви, те ми нашепват разни неща, но с възрастта взех да недовиждам. Ето защо, бедна ми Никол, не разбирам вече езика на красивите очи. Някога бих ти предложил убежище, но сега от това не би имало никаква полза. Но защо, дявол да го вземе, си определила среща на господин Дьо Бозир и на всичко отгоре на оградата край конюшните?
— А! Значи вие знаете и това? — прошепна Никол, която разбираше добре, че трябваше да промени тактиката си, ако искаше да си осигури мълчанието на маршала.
— Чумата да го вземе! Виждаш добре, че и аз, и госпожа Дьо Ноай сме напълно в течение. Ами че ти имаше среща и тази вечер…
— Вярно е, монсеньор, но, кълна се, няма да отида — заяви Никол.
— Разбира се, ти си предупредена. Но Бозир не е и ще отиде. Така че ще го хванат. Той, разбира се, няма да поиска да го вземат за крадец и да го обесят или пък за шпионин и да го набият. Ще предпочете да признае: „Оставете ме. Аз съм любовникът на малката Никол.“ Ами че в това няма нищо лошо.
— Аз ще го предупредя, господин херцог.
Никол скри лице в ръцете си, оставяйки достатъчно процепи между пръстите си, за да наблюдава какво прави господин Дьо Ришельо.
— Ех, защо не съм с петдесет години по-млад! Но все едно! Дявол да го вземе! Ще те измъкна от тази каша, Никол.
— Готова съм на всичко, господин херцог, за да не ме изгони госпожица Дьо Таверне.
— Чак толкова ли държиш да останеш в Трианон?
— Повече от всичко на света, монсеньор.
— Е, добре, хубаво момиче, избий това от главата си! Забрави го, Никол!
— Но ако не са ме разкрили, господин херцог…
— Разкрита или не, ти все пак ще заминеш.
— О! Защо?
— Ще ти кажа. Ако госпожа Дьо Ноай знае тайната ти, дори и кралят не би могъл да те спаси.
— Аз наистина нищо не разбирам, господин маршал.
— Точно така ще направя.
— А какво стана с вашето покровителство?
— Щом не го искаш, кажи. Има още време да се откажеш. Хайде, Никол!
— О! Напротив! Но аз го искам, господин маршал!
— Вместо да оставя да те изпъдят и затворят, аз ще направя за тебе нещо друго — ти ще бъдеш свободна и богата.
— А какво трябва да направя, за да стана свободна и богата, господин маршал? Казвайте бързо.
— Само онова, което ще ти наредя.
— Добре. Но какво трябва да направя? Във ваша или в моя полза е то? Довършете думите си, господин маршал.
— Онова, което ще извършиш, е в твоя полза — каза той смело. — Значи господин Дьо Бозир идва в седем и половина, нали?
— Да, господин маршал. Това е обичайният час.
— Вече е седем и десет. Ако поискам, ще го хванат.
— Да, но вие не искате.
— Не, не искам. Ще отидеш при него и ще му кажеш…
— Ще му кажа?
— Най-напред искам да те питам нещо. Обичаш ли това момче, Никол?
— Но щом му определям срещи…
— Нямам предвид това. Можеш да поискаш да се омъжиш за него. Жените имат такива странни прищевки…
Никол избухна в смях.
— Е, добре. Не искаш да се омъжиш за него, но го обичаш. Толкова по-добре. Да предположим най- напред, че след като обичаш господин Дьо Бозир, ти ще избягаш с него.
— Охо! Ами щом трябва, щом се налага — ще избягам. И щом вие искате това.
— Добре. Ще отидеш при господин Дьо Бозир и ще му кажеш: „Разкрити сме, но аз имам покровител. Той ще ни спаси — вас от Сен Лазар, а мен — от Салпетриер. Да избягаме.“
Ришельо разбра вперения в него красноречив поглед на момичето.
— Така да бъде! — каза той. — Аз ще поема разноските по пътуването, дявол да го вземе!
Никол не поиска повече разяснения. Щом й плащаха, щеше да разбере защо. Маршалът отгатна
