мислите на прислужницата и побърза да й каже всичко, каквото имаше да й казва. Така постъпва и играчът на зарове, който е загубил — той бърза да плати, за да се отърве от неприятното си задължение.
— Да ти кажа ли какво мислиш сега, Никол? — попита маршалът.
— О, не — отвърна момичето. — Вие знаете толкова неща, монсеньор, и се обзалагам, че сте отгатнали.
— Никол — каза Ришельо, — ти се страхуваш да не би господарката ти да има нужда от теб и да не те потърси през нощта. Боиш се, че като не те намери, ще вдигне тревога, а това ще те изложи на опасността да бъдеш заловена.
— Не, монсеньор — отвърна Никол. — Съвсем не мислех за това. Като добре прецених нещата, реших, че най-доброто за мен е да остана тук.
— Но ако заловят господин Дьо Бозир?
— Нека да го заловят.
— А! — прошепна Ришельо с безпокойство. — Но тогава ти си загубена!
— Не. Госпожица Андре има добро сърце. Тя ме обича и ще поговори за мен с краля. Ако причинят някому зло, то ще бъде само на господин Дьо Бозир. На мен няма да ми сторят нищо.
Маршалът прехапа устни.
— Аз пък ти казвам, Никол, че си глупачка — заяви той. — Госпожица Андре не е в добри отношения с краля. А ако не ме слушаш и не изпълняваш заповедите ми, ще накарам да те отвлекат. Разбра ли, малко змийче?
— О, монсеньор! Нито съм толкова глупава, нито пък толкова твърдоглава! Слушам ви, но си имам съображения.
— Добре. Значи ще обмислиш плана за бягство с господин Дьо Бозир.
— Как искате да избягам, господин маршал? Та вие самият казвате, че госпожицата може да се събуди, да има нужда от мен, да ме повика или да се случи още Бог знае какво — например нещо, за което не бях се сетила, но вие сте го предвидили. Та вие сте човек с опит, господин маршал!
Ришельо отново прехапа устни, но този път по-силно отпреди.
— Да. Предвидил съм това, глупачке. Помислил съм също и как да предотвратим подобна опасност.
— Как ще попречите на госпожицата да ме повика?
— Като й попреча да се събуди.
— Пфу! Ами че тя се буди по десет пъти на нощ. Невъзможно е да й попречите.
— Значи и тя страда от същата болест като мен — каза Ришельо спокойно. — Само че аз вземам приспивателни. Господарката ти също трябва да вземе лекарство за сън. Ако не иска, ти ще го направиш вместо нея…
— Но госпожицата пие само чаша чиста вода. Понякога — леко подсладена и с портокалова есенция, ако нервите й са изостриш.
— О, прекрасно! — каза Ришельо. — И аз постъпвам така. А това означава, че моето лекарство ще й се отрази добре.
— Какво искате да кажете?
— Вечер аз си сипвам няколко капки лекарство в напитката и спя цялата нощ.
Никол чакаше, за да чуе как ще завършат дипломатическите ходове на маршала. Тя размишляваше трескаво.
— Ти не ми отговаряш — каза той.
— Мисля си, че госпожицата не разполага с вашето лекарство.
— Аз ще ти дам. Ще изсипеш две капки от лекарството в чашата на господарката си. Две капки, чуваш ли? Нито повече, нито по-малко.
— О! Ако е само това, то е лесно.
— Значи ти ще изсипеш двете капки лекарство в чашата?
— Разбира се.
— Обещаваш ли ми?
— Струва ми се, че е в мой интерес да ги изсипя, нали? — попита Никол. — Освен това аз ще заключа добре госпожицата…
— О, не! — протестира живо Ришельо. — Точно това не трябва да правиш. Напротив, ще оставиш вратата на стаята й отворена.
— А! — каза Никол силно развълнувана.
Ришельо усети, че беше разбрала.
— Колко искаш, Никол?
— За какво?
— За да сипеш в чашата двете капки от лекарството.
— Не би било справедливо, монсеньор, да ми заплащате за това, че ще сипя две капки от лекарството в чашата на госпожицата. Вие ме уверявате, че това е в мой интерес, а не е хубаво на човек да му заплащат за това. Виж, за да оставя вратата на стаята отворена, ще ми трябва една тлъста сумичка, предупреждавам ви.
— Кажи. Каква е тази сумичка?
— Ще ми трябват двадесет хиляди франка, господине.
Ришельо потрепери.
— Ти ще отидеш далеч, Никол — каза той с въздишка.
— Налага се, монсеньор. Струва ми се, че ще ме проследят, споделям мнението ви. А щом ме следят, ще съумея наистина да стигна далеч, ако имам двадесет хиляди франка.
— Върви да предупредиш господин Дьо Бозир, Никол. После ще ти дам парите.
— Господин Дьо Бозир е твърде недоверчив. Той не ще повярва на думите ми, ако не ги подкрепя с доказателства.
Ришельо извади от джоба си шепа банкноти.
— Ето ти предплата — каза той. — А в тази кесия има и сто екю.
— Господинът ще пресметне още веднъж и ще ми даде остатъка, след като говоря с господин Дьо Бозир ли?
— Не, по дяволите! Ще ти дам остатъка веднага. Ти си пестеливо момиче, Никол, и това ти качество ще ти донесе щастие.
След като каза тези думи, Ришельо наброи исканата му сума — в банкноти, екю и луидори.
— Така добре ли е? — попита маршалът.
— Струва ми се, че да — отвърна Никол. — А сега, монсеньор, остава да ми дадете най-важното нещо.
— Лекарството ли?
— Да. Вие, монсеньор, разбира се, имате шишенце.
— Моето, в което е лекарството ми. Нося го винаги със себе си.
Никол се усмихна.
— Освен това, монсеньор, всяка вечер затварят вратата на решетъчната ограда, а аз нямам ключ, за да изляза.
— Но аз съм първи благородник по тържествата и имам ключ.
— Какъв късмет! — каза Никол. — Каква поредица от щастливи случайности и чудеса. А сега — сбогом, господин херцог.
— Как така сбогом?
— Казвам сбогом, тъй като няма да видя повече господин маршала. Ще тръгна, докато госпожицата спи своя първи сън.
— Точно така. Сбогом, Никол.
Като се усмихваше скришом, Никол изчезна в мрака.
— Все още успявам да се справям — каза си Ришельо. — Но трябва да призная, че съм твърде стар вече и не ми върви както преди. Нещата някак си се уреждат насила. Малката ме надхитри. Ех, няма значение, щом като успявам да си отмъстя.
