от каретата.
— О, Господи! — извика тя с болка. — Смачка ли го, бедното дете?
— Бога ми, госпожо — каза кочияшът, опитвайки се да различи нещо през прахта, която вдигаха конете, — съвсем не би ме учудило.
— Бедният луд! Горкото дете! Нито крачка повече. Спрете! Спрете!
И пътничката отвори вратата и изскочи от колата. Кочияшът бе вече до коня, зает да изтегля и дърпа тялото на Жилбер изпод колелата, предполагайки, че е окървавено и мъртво. Пътничката му помагаше, доколкото можеше.
— Ето ти късмет! — извика той. — Никаква рана, нито един ритник.
— Но въпреки това е припаднал.
— От страх, без съмнение. Да го оставим в канавката и понеже госпожата много бърза, да продължим пътя си.
— Невъзможно! Не мога да изоставя детето в това състояние.
— Ами, нищо му няма. Сам ще дойде на себе си.
— Не, не! Толкова млад, бедното дете! Това е някой беглец от колеж, който е искал да предприеме пътуване свръх силите си. Вижте колко е блед. Той би умрял. Не, няма да го изоставя. Сложете го в каретата на предната седалка.
Кочияшът се подчини.
— Сега на път — продължи младата дама, — това са десет загубени минути — един пистол за десет минути.
Кочияшът изплющя с камшика над главата си и конете, познавайки този заплашителен знак, продължиха пътя си в бърз галоп.
20.
Глава, в която Жилбер започва да не съжалява толкова много за загубеното екю
Когато след няколко минути Жилбер дойде на себе си, той не изглеждаше толкова учуден от положението, в което се намираше — в краката на млада жена, която внимателно го гледаше. Тя бе млада, двадесет и четири-двадесет и пет годишна, с големи сиви очи, чип нос и почернели от южното слънце бузи. Малки, капризно очертани и деликатни устни придаваха на привлекателното й и насмешливо лице характер на финес и предпазливост. Тя имаше най-хубавите ръце на света, които в момента бяха скрити в ръкави от лилаво кадифе със златни копчета. Вълшебните гънки на сивата й копринена пола, богато украсени, запълваха почти всичко и Жилбер с не по-малко изненада от всичко друго установи, че се намира в кола, теглена в галоп от три пощенски коня.
Понеже лицето на дамата бе усмихнато и изразяваше интерес, Жилбер я загледа, докато не се убеди напълно, че не сънува.
— Е, добре, момчето ми — каза госпожицата след известно мълчание, — по-добре ли се чувствате?
— Къде съм? — попита Жилбер.
— Сега сте на сигурно място, мой мили малки господине — отговори госпожицата със силен южняшки акцент, — но преди малко наистина рискувахте да попаднете под колелата на каретата ми. А, да! Какво ви се е случило, че паднахте по средата на пътя?
— Бях вървял прекалено много.
— От много време ли сте на път?
— От вчера, от четири следобед.
— И къде отивате?
— Във Версай, госпожо.
— И идвате?
— От Таверне. Един замък, който се намира между Пиерфит и Бар-льо-Дюк.
— Но вие почти не сте имали време да ядете?
— Не само че нямах време, госпожо, но нямах и средства. Загубих парите си по пътя.
— Така че от вчера нищо не сте яли?
— Само няколко залъка хляб, които взех с мен.
— Горкото дете! Но защо не помолихте някой да ви нахрани?
Жилбер се усмихна презрително.
— Защото съм горд, госпожо. По-добре да умреш, отколкото да загубиш честта си.
Госпожицата погледна своя събеседник, който изричаше всичко като сентенции.
— Но кой сте вие, за да говорите така, приятелю? — попита тя.
— Сирак съм.
— А как се казвате?
— Жилбер.
— Жилбер кой?
— Просто Жилбер.
— А-а-а! — каза младата жена все все по-учудена.
Жилбер видя, че предизвиква интерес, и гордо си помисли, че прилича на Жан-Жак Русо.
— Останах сам и изоставен в един стар замък, чиито господари току-що го напуснаха. Направих като тях — напуснах го и аз.
— И казвате, че сте си изгубили кесията? — попита тя вече на висок глас.
— Да. Имах само едно екю от шест ливри — каза Жилбер между срама да признае своята бедност или опасността да разкрие твърде голямо богатство, за което можеше да се предположи, че не е добито по законен начин, — но това, което имах, ми бе достатъчно.
— Едно екю от шест ливри за такова дълго пътуване? Но вие сте имали едва-едва колкото да си купите хляб за два дни. А пътят, о, Господи! От Бар-льо-Дюк до Париж, казвате? Нещо от порядъка на шейсет- шейсет и пет левги, мисля?
— Не съм пресмятал, госпожо, казах си трябва да стигна и това е всичко.
— И просто така — тръгнахте, бедният луд?
— О, не, краката издържаха, вярата, че ще успея, изчезна.
— Наистина, струва ми се, че ви видях доста отчаян.
Жилбер горчиво се усмихна.
— Какво ви минаваше през ум да правите? Удряли сте си главата или сте си скубали косите?
— Така ли смятате, госпожо? — попита Жилбер доста смутен.
— О! Да! Предполагам, че именно вашето отчаяние ви е попречило да чуете колата.
Жилбер си помисли, че няма да е лошо да се издигне още малко в очите на събеседничката си, като разкаже цялата истина. Инстинктът му подсказваше, че беше в интересно положение, особено за една жена.
— Наистина бях отчаян — каза той, — че не мога да продължа след една кола, която преследвах.
— Наистина! — каза младата жена, като се усмихна. — Но това е цяло приключение. Любов замесена ли е?
Жилбер не беше още достатъчно господар на себе си, за да не се изчерви.
— И каква беше колата, мой малък Катон?65
— Една кола от кортежа на дофината.
— Но какво говорите! — извика младата жена. — Значи дофината е пред нас?
— Без съмнение.
— Мислех, че е отзад. Най-много в Нанси. Въобще ли не й се оказват почести по пътя?
— Напротив, госпожо, но, изглежда, че Нейно величество бърза.
— Дофината бърза? Кой ви каза?
— Предполагам.
— И откъде идват тези предположения?
— От това, че тя първо каза, че ще си почине два-три часа в замъка на Таверне.
— Е, добре! И после?
