— Тя остана едва петнайсетина минути.
— Знаете ли дали не е пристигнало за нея някакво писмо от Париж?
— Видях да влиза, носейки писмо в ръка, един господин, който беше облечен с бродирани дрехи.
— Представиха ли този господин пред вас?
— Не. Знам само, че той е управител на Страсбург.
— Господин Дьо Стенвил, зетят на господин Дьо Шоазьол! Господи! По-бързо, кочияш, по-бързо.
Силен камшичен удар отговори на тази заповед и Жилбер усети, че колата, въпреки че и досега се движеше в галоп, се задвижи още по-бързо.
— Значи дофината е пред нас? — попита младата жена.
— Да, госпожо.
— Но тя ще спре да закусва — каза като че на себе си госпожицата — и ще я надминем, освен ако тази нощ… А спира ли тя тази нощ?
— Да, в Сен Дизие.
— В колко часа?
— Около единадесет.
— За да вечеря. Е, добре, значи ще трябва и да закусва. Кочияш, кой е първият по-важен град по пътя ни?
— Витри, госпожо.
— И на колко сме оттам?
— Около три левги.
— Къде ще сменяме конете?
— Във Воклер.
— Добре, карайте! И ако видите колона от коли по пътя, предупредете ме.
По време на размяната на тези няколко думи между госпожицата в колата и кочияша Жилбер отново почувства слабост. Сядайки, пътничката видя, че е блед, със затворени очи.
— О! Горкото дете, ето, че пак се почувства зле! — извика тя. — Грешката е моя, че го карам да говори, когато умира от глад и жажда, вместо да му дам нещо да пийне и да хапне.
И за да не губи повече време, госпожицата извади гравирано шише, на чието гърло висеше на златна верижка малка позлатена чашка.
— Пийнете една сълзица от водата на крайбрежието66 — каза тя, пълнейки чашата и подавайки я на Жилбер.
Този път Жилбер не изчака да го помолят. Дали защото толкова красива ръка му подаваше чашката, или пък защото той се нуждаеше от вода повече, отколкото в Сен Дизие.
— Ето! — каза госпожицата, — сега изяжте и една бисквита. След един-два часа ще ядете по- обилно.
— Благодаря, госпожо — каза Жилбер.
И изяде бисквитата, както бе изпил и питието.
— Добре! Ето, че сега сте малко по-добре — продължи госпожицата, — кажете ми, ако, разбира се, искате да ми се доверите, какво ви накара да последвате колата от кортежа на госпожа дофината.
— Ето истината с две думи, госпожо — каза Жилбер. — Намирах се в дома на господин барон Дьо Таверне, когато Нейно величество пристигна. Тя му заповяда да я последва в Париж. Той се подчини. И понеже съм сирак, никой не помисли за мен и ме изоставиха без пари и храна. Тогава реших, че щом всички отиват във Версай с помощта на хубави коне и карета, и аз ще отида, но пеша, с помощта на осемнадесетгодишните си крака и с тях ще стигна толкова бързо, колкото и те с конете и каретата. За нещастие силите ми изневериха или по-скоро обстоятелствата застанаха срещу мен. Ако не бях изгубил парите си, щях да ям, а ако бягах тази нощ, на сутринта щях да стигна конете.
— Виж ти каква смелост! — извика госпожицата. — Поздравявам ви, приятелю. Но струва ми се, че има нещо, което не знаете.
— Какво?
— Във Версай не се живее само със смелост.
— Ще ида в Париж.
— По това Париж и Версай доста си приличат.
— Ако не се живее със смелост, живее се с работа, госпожо.
— Хубаво казано, детето ми. Но каква работа? Ръцете ви не са нито на политик, нито на носач.
— Ще уча, госпожо.
— Изглеждате ми доста учен дори сега.
— Да, защото знам, че нищо не знам — отговори Жилбер философски, припомняйки си думите на Сократ.
— И без да бъда недискретна, може ли да ви попитам какво точно ще учите, малки приятелю?
— Госпожо — отвърна Жилбер, — мисля, че най-добрата наука е тази, която позволява на човека да бъде най-много полезен на себеподобните си.
— Но от вас може да стане чудесен лекар и, струва ми се, че вече говорите точно като такъв. След десет години ви обещавам да ви бъда пациентка.
— Ще се постарая да оправдая доверието ви, госпожо.
Кочияшът спря. Бяха пристигнали на мястото за смяна на конете, без да видят никаква кола.
Младата госпожица взе да разпитва. Дофината бе минала преди четвърт час. Щеше да спре във Витри, за да смени конете и да закусва.
Качи се нов кочияш. Младата госпожица го остави да излезе от селото с обикновен ход. После, изминали известно разстояние от последната къща, тя му каза:
— Кочияш, наемате ли се да настигнете колите на госпожа дофината?
— Да, разбира се.
— Преди да стигне във Витри?
— По дяволите! Те вървяха в бърз галоп.
— Но струва ми се, че и ние пътуваме в галоп…
Кочияшът я погледна.
— Тройно заплащане — каза тя.
— Трябваше да го кажете веднага — отговори кочияшът, — щяхме да бъдем вече на четвърт левга оттук.
— Ето ви едно екю от шест ливри към сметката. Да наваксаме загубеното време.
По време на смяната Жилбер бе слязъл и бе измил лицето и ръцете си на една чешма. От това те доста бяха спечелили, после бе сресал прекрасните си коси.
„Наистина — си бе казала младата жена — не изглежда зле за един бъдещ лекар.“ И тя се бе усмихнала, гледайки Жилбер. Той се изчерви, сякаш знаеше защо се усмихва неговата спътничка.
В смях изминаха почти две левги. Изведнъж младата жена нададе радостен вик и се хвърли на предната седалка толкова невнимателно, че този път покри изцяло с тялото си Жилбер. Тя току-що беше забелязала последните коли от ескорта да изкачват трудно един хълм, където бяха спрели двадесет карети. Почти всички пътници бяха слезли.
Жилбер се освободи от гънките на роклята на цветя, обърна глава през рамото й и коленичи на свой ред на предната седалка, търсейки с жадни очи госпожица Дьо Таверне сред всички изкачващи се дребни фигури.
Стори му се, че е разпознал Никол по шапчицата.
— Ето, госпожо — каза кочияшът, — какво да правим сега?
— Трябва да ги изпреварим.
— Да ги изпреварим е невъзможно, госпожо. Не можем да изпреварим дофината. Чумата да го вземе! Ще ни изпратят в каторга!
— Слушай, приятелю, оправяй се, както можеш, но аз трябва да ги задмина.
— По дяволите! Ще караме след тях до Витри! Там, ако Нейно кралско величество спре, ще помолим за разрешение да минем.
— Да, но ще попитат коя съм и ще разберат… Не, не, така не става. Да измислим нещо друго.
