— И тя какво направи?
— Разтвори широко сивите си очи, смръкна тютюна си и заяви, че господин Флажо е най-великият човек на земята, и се разпореди за заминаването си.
— Това е чудесно, Шон! Сега ще закусим ли?
— Разбира се. Това нещастно дете умира от глад. Но набързо, нали?
— Защо?
— Защото са зад нас.
— Старата мърморана Дьо Беарн? А! Дано да сме я изпреварили с два часа, за да имаме време да говорим с господин Дьо Мопу.
— Не, дофината.
— Ами! Дофината трябва да е още в Нанси.
— Тя е във Витри.
— На три левги оттук?
— Ни повече, ни по-малко.
— По дяволите! Това променя нещата! Да вървим, кочияш, да вървим!
Колата потегли с пътника на стълбичката, след пет минути тя спря пред сградата на пощата.
— Бързо, бързо, бързо! — каза Шон. — Котлети, пиле, яйца, бутилка бургундско вино, трябва да потеглим веднага. Но конете ни? Те са толкова изморени! Наистина, невъзможно е да продължат.
— А аз нямам отпочинали коне — заяви човекът, отговарящ за колите на пощата.
— Е! Трябва да имате. Има правилник, по дяволите.
— Госпожо, правилникът ме задължава да имам най-малко петнадесет коня в конюшните си.
— Е, и?
— Е, и имам осемнадесет!
— Това е всичко, което искам. Трябват ми само три.
— Естествено, но те са навън. И осемнадесетте.
— Виконте! Виконте! — извика младата жена.
— Да, да, Шон — каза матаморът67, — бъдете спокойна, ще се уреди. И кога ще се завърнат твоите кранти? — продължи виконтът, обръщайки се към управителя на станцията.
— По дяволите! Уважаеми благороднико, не знам. Това зависи от кочияшите. Може би след един, може би след два часа.
— Вие знаете ли, управителю — каза виконт Жан, нахлупвайки шапката върху лявото си ухо и подгъвайки десния си крак, — знаете ли, или не знаете, че никога не се шегувам?
— Съжалявам, бих предпочел господинът да се шегува.
— Тогава веднага да се сменят впряговете и бързо — каза Жан — или ще се ядосам.
— Елате с мен в конюшнята, господине, и ако там намерите един-единствен кон, вземете го.
— Двуличнико! А ако намеря шестдесет?
— Все едно че не сте намерили нито един, защото тези шестдесет коня са на Негово величество. А те не се наемат…
— А защо са тук тогава?
— Ами за госпожа дофината.
— И — продължи виконтът, без да обръща внимание на думите на управителя на пощата — тъй като госпожа дофината няма да бъде тук преди тази вечер… Казвам, че конете ще бъдат върнати преди пристигането на госпожа дофината.
— Господине — извика бедният човек, — наистина ли ще го направите?
— По дяволите! — каза виконтът, влизайки в конюшните. — Започвам да се ядосвам. Чакай!
— Но, господине…
— Само три. Аз не искам осем коня, както кралските особи, въпреки че имам право по роднински връзки. Но не, три ще са ми достатъчни.
— Не! — извика управителят на пощата, спускайки се между конете и чужденеца.
— Дръвник — извика виконтът, пребледнявайки от гняв, — ти знаеш ли кой съм аз?
— Виконте — викаше Шон, — виконте, в името на небето! Внимавайте!
— Права си, добра Шоншон, права си.
После помисли малко и каза:
— Скъпи приятелю — поде, — ще ги взема на моя отговорност.
— Как така? — попита домакинът, все още несигурен въпреки усмихнатото лице на събеседника си.
— Ще се обслужа сам. Ето три съвършено еднакви на височина коне. Вземам ги.
— Никой да не мърда! — изкрещя управителят на пощата на двама или трима слуги в конюшнята, които прекъснаха работата си в двора и под навесите.
— А! Смелчаци.
— Жан! Мили Жан! — извика Шон, виждайки и чувайки всичко, което ставаше през прозорчето на вратичката. — Без лоши дела, приятелю! Когато изпълняваме мисия, трябва да знаем и да губим.
Но превръщайки заплахата си в действие, Жан откачи последователно от стената това, което му трябваше, и го постави върху гърбовете на трите коня.
— За бога, Жан! — извика Шон, кършейки ръце.
— Искате ли да пристигнем или не? — попита виконтът през зъби.
— Разбира се, че да! Ако не пристигнем навреме, всичко е загубено.
— Е, добре, тогава ме остави на мира!
И виконтът отдели три животни, които не бяха от най-лошите, и тръгна към каретата, дърпайки ги след себе си. Управителят се хвърли към юздите, но преди да ги докосне, чужденецът го бе блъснал грубо.
— Братко! — извика госпожица Шон.
„А! Това бил брат й“, си рече Жилбер, отдъхвайки си вече по-свободно.
В този момент точно срещу вратата на конюшнята от другата страна на улицата се отвори един прозорец и от него се показа прекрасна женска глава, много уплашена от шума, който чуваше.
— А! Вие ли сте, госпожо — попита Жан, променяйки разговора.
— Как така аз? — каза младата жена на лош френски.
— Ето, че се събудихте. Искате ли да ми продадете коня си?
— Коня ми?
— Да, сивия кон, арабския, който е вързан там, на капака. Давам ви петстотин пистола.
— Моят кон не се продава, господине — каза младата жена, затваряйки прозореца след себе си.
— Хайде, днес нямам късмет — каза Жан, — нито искат да ми продадат, нито да ми заемат. По дяволите! Ще взема арабския кон, дори да не ми го продадат, и ще убия тези негодници… ако не ми заемат другите. Ела, Патрис.
Лакеят на пътника скочи от горната седалка на колата.
— Впрягай — каза му Жан.
— Момчетата от конюшнята незабавно при мен! — извика собственикът.
Двама коняри притичаха.
— Жан! Виконте! — викаше госпожица Шон, движейки се в каретата, като напразно се опитваше да отвори вратата. — Вие сте луд! Ще направите така, че всички да ни избият.
— Да ни избият? Струва ми се, че ние ще ги избием — трима сме срещу него. Хайде, млади философе — извика Жан с цяло гърло на Жилбер, който не мърдаше, толкова силно бе стъписването му. Хайде, на земята! На земята! И да се защитаваме с нещо — било с пръчки, било с камъни, било с юмруци. Слизайте, хайде, по дяволите!
— Помощ — закрещя домакинът, — убиец, убиец!
През това време виконтът, който, изглежда, добре познаваше цената на времето, бързаше да впрегне.
— Помощ! Дръжте! Убиец! Помощ! В името на краля! — продължаваше управителят, като се опитваше да привлече вниманието на двамата уплашени коняри.
— Кой търси помощ в името на краля? — извика изведнъж един конник, който влезе в галоп в двора на
