— Няма ли новини от Шон? — попита тя най-напред камериерката си.
— Не, госпожо — отговори тя.
— Знаете ли дали Биши е получила някакви новини?
— Минавах тази сутрин при сестрата на госпожа графинята.
— И няма писма?
— Не, няма писма, госпожо.
— Ах, колко е уморително да се чака — каза графинята с недоволна гримаса. — Преддверието пълно ли е?
— Госпожа графинята иска ли това?
— Господи! Слушайте добре, дофината се приближава и нищо чудно да ме напуснат заради новото слънце. Аз не съм бедна малка звездичка. Кой е тук? Да видим.
— Господин Д’Егийон69, господин принцът Дьо Субиз70, господин Дьо Сартин71, господин председателят Мопу72.
— А господин херцог Дьо Ришельо?
— Още не се е появил.
— Нито вчера, нито днес! Както ви казвах, Доре, страх го е да не се компрометира. Изпратете моя пратеник в Отел Дьо Аньовр, в апартаментите му на улица „Ньоф Сент-Огюстен“, за да разбере дали херцогът не е болен.
— Да, госпожо графиньо. Госпожа графинята ще ги приеме всички наведнъж или един по един?
— Един по един. Трябва да говоря с господин Дьо Сартин. Въведете го сам.
Заповедта едва бе предадена от камериерката, когато лейтенантът от полицията с червен костюм, отговарящ на строгостта на сивите му очи и безизразността на тънките му устни, се появи с очарователната усмивка на добър вестител.
— Здравейте, неприятелю мой! — каза, без да го поглежда, графинята, която всъщност го виждаше в огледалото си.
— Аз — ваш неприятел, госпожо?
— Да, без съмнение. За мен светът се разделя на два вида хора — приятели и неприятели. Не броя тези от средното положение или ги класирам към неприятелите си.
— И сте права, госпожо. Но кажете ми как аз въпреки моята преданост по отношение на вас съм заслужил да бъда поставен в една от тези две категории.
— Като оставяте да се пишат, размножават, продават и да се предават на краля цяла купчина от малки стихове, памфлети, пасквили, насочени срещу мен. Това е жестоко, ужасно, глупаво!
— Госпожо, ако го правеше само един човек, нямаше да има нужда да го хвърлям в Бастилията, той сам щеше да се смаже под тежестта на произведенията си.
— Знаете ли, че това, което казвате, е поне задължаващо.
— Ако бях ваш неприятел, госпожо, нямаше да ви го кажа.
— Добре, вярно е, да не говорим повече. В момента сме наясно и се радвам, но все още едно нещо ме притеснява.
— Какво, госпожо?
— Това, че сте в по-добри отношения с господин Дьо Шоазьол.
— Госпожо, господин Дьо Шоазьол е министър, той дава заповеди, аз трябва да ги изпълнявам.
— Значи, ако господин Дьо Шоазьол ви каже да ме преследват, да се подиграват с мен, да ме убиват от мъка, вие няма да заловите тези, които ме преследват, които ми се подиграват или ме убиват? Благодаря.
— Да помислим — каза господин Дьо Сартин, който си позволи свободата да седне, без графинята да се ядоса, защото на човека, който е най-добре осведомен във Франция, бе позволено всичко. — Какво направих за вас преди три дни?
— Предупредихте ме, че от Шантлу тръгва куриер, за да ускори пристигането на дофината.
— Това би ли го направил някой неприятел?
— О, аз разбирам. И така, отговорете, господине, какво правихте вчера?
— Бях в операта.
— Да видите малката Гимар73?
— Не, за да задържа един прочут крадец на кесии, когото бях оставил на мира, докато не посегна и на едрите земевладелци, и който имаше наглостта да посегне на кесиите и на двама големи благородници.
— Струва ми се, че не искате да кажете истината, господин лейтенант. А след операта?
— След операта?
— Да. Доста е недискретно това, което питам, нали?
— Не. След операта… Чакайте да си спомня.
— Добре.
— Слязох или по-скоро качих се при една дама, при която се играеше хазарт, и лично я отведох до затвора Форт-Л’Евек.
— После?
— Какво после? Това е всичко.
— Не, не е.
— Отново се качих в моя фиакър.
— И кого открихте там?
Господин Дьо Сартин се изчерви.
— А! — извика графинята, пляскайки с малките си ръчички. — Значи имам честта да накарам да се изчерви един лейтенант от полицията.
— Госпожо… — заекна господин Дьо Сартин.
— Е, добре! Аз сама ще ви кажа кой е бил във фиакъра — продължи графинята — херцогиня Дьо Грамон.
— Херцогиня Дьо Грамон! — извика лейтенантът от полицията.
— Да, херцогиня Дьо Грамон, която идваше да моли да я въведете в кралския апартамент.
— Честна дума, госпожо — извика господин Дьо Сартин, като подскочи от креслото си, — предавам длъжността си във вашите ръце. Вече не аз върша работата на полицията, а вие.
— Както и моята тайна полиция, и аз имам своя собствена литература, сътворена от драскачи, мръсни като парцали и гладни като невестулки.
— Значи ги храните зле?
— И така, аз помислих за всички злини, които оставяте да върши Дьо Шоазьол. Това ме засегна и аз дадох на моите драскачи следната програма: първо — господин Сартин, предрешен като прокурор, посещава улица „Л’Арбр-Сек“, четвърти етаж, където живее едно младо невинно момиче, на което не се срамува да брои нищожната сума от триста ливри всеки три месеца.
— Госпожо, вие искате да омърсите една благородна постъпка!
— Точно такива постъпки се омърсяват. Второ — господин Сартин, предрешен като църковен служител, посещава манастира на Кармелитките на улица „Сен Антоан“.
— Госпожо, носех на отшелничките новини…
— Трето — господин Дьо Сартин, облечен този път като лейтенант от полицията, се разхожда по улиците в полунощ, в един фиакър, лице в лице с херцогиня Дьо Грамон.
— О! Госпожо — каза господин Дьо Сартин ужасен, — до такава степен ли искате да ме злепоставите?
— Моите хора се захванаха за работа, съставиха, както правят в колежа, разказ, сбит, подробен и тази сутрин получих една епиграма, една песен и един водевил.
— О, Господи!
— И трите — ужасяващи. Ще ги предоставя тази сутрин на краля, както и новия
