Искрица на радост премина през очите на виконта.
— Много добре. Да остане тогава. Как се казва този господин?
— Филип дьо Таверне.
В този момент младият офицер минаваше покрай каретата.
— А! Ето ви — извика Жан. — В момента сте доста горд. Но всеки ще получи заслуженото си.
— Тогава ще уредим въпроса, когато това ви е удобно, господине — отвърна Филип с безразличие.
— Ще го уредим, господин Филип дьо Таверне! — Извика Жан, опитвайки се да долови ефекта, който ще предизвика върху младия човек произнасянето на името му така неочаквано.
— Приятно пътуване, господин Жан дю Бари.
Колата бързо потегли.
— Хиляди гръмотевици! — каза виконтът, правейки гримаса. — Знаеш ли, че страдам ужасно, малка Шон?
— При следващата смяна на конете ще извикаме лекар, докато това дете закусва — отговори Шон.
— А! Наистина — каза Жан, — не сме закусвали. Що се отнася до мен, болката ми прогонва глада. Само съм жаден.
— Господине — каза Жилбер, — ако бих посмял да ви обърна внимание…
— Кажете.
— Ликьорите не са подходящо питие за състоянието, в което се намирате.
— А! Наистина ли?
После се обърна към Шон:
— Значи твоят философ е и лекар?
— Не, господине, не съм лекар. Ако е рекъл Господ, един ден ще стана — отговори Жилбер, — но четох в една статия за начина на поведение по време на война и че първото нещо, което не трябва да се дава на ранените, това са ликьори, вина и кафе.
— А! Значи сте го чели? Е, добре! Да не говорим повече за това.
— Само ако господин виконтът би искал да ми подаде кърпичката си, бих я натопил в извора наблизо и господинът трябва да обвие ръката си с мокрия плат.
— Направете го, приятелю — каза Шон. — Кочияш, спрете! — извика тя.
Кочияшът спря. Жилбер отиде да намокри кърпичката на виконта в малката рекичка.
— Това момче ще ни пречи да поговорим! — каза Дю Бари.
— Ще говорим на местно наречие — каза Шон.
— Имам голямо желание да извикам на кочияша да тръгне и да го зареже там с кърпичката ми.
— Грешите, може да ни бъде полезен.
— За какво?
— Вече ми даде много важни сведения.
— За какво се отнасят?
— За дофината. И преди малко, както видяхте, той ни каза името на вашия противник.
— Е, добре! Нека остане.
В този момент Жилбер се завръщаше с кърпичката, напоена с ледена вода.
Както беше предвидил Жилбер, поставянето й върху ръката на виконта му се отрази много добре.
— Честна дума, имате право. Чувствам се по-добре — каза той. — Да поговорим.
Жилбер затвори очи и отвори уши. Но се излъга в очакванията си. Шон отговори на предложението на брат си с онзи искрящ и жив местен говор, отчайващ за ушите на парижаните, които не различаваха от провансалската реч нищо освен хъркането на груби съгласни, търкалящи се върху музикални гласни.
Жилбер, колкото и да се владееше, направи движение, което изразяваше разочарованието му. То не убягна на госпожица Шон. За да го утеши, тя му отправи мила усмивка. Тази усмивка накара Жилбер да разбере едно нещо и то беше, че го приобщават към тях. Той, един земен червей, бе помогнал на един виконт, почетен с добрините на краля.
Ако го видеше Андре в тази красива кола? И Жилбер се възгордя. Що се отнася до Никол, той въобще не помисли за нея. Братът и сестрата продължиха разговора си на местното наречие.
— Добре! — извика внезапно виконтът, навеждайки се през вратата, за да погледне назад.
— Какво? — попита Шон.
— Арабският кон ни следва.
— Какъв арабски кон?
— Този, който исках да купя.
— А виж — каза Шон, — язди го жена. Какво създание!
— За кого говорите? За коня или за жената?
— За жената.
— Тогава я извикайте, Шон. Може би няма да се страхува от вас, колкото от мен. Бих дал хиляда пистола за коня.
— А за жената? — попита Шон, смеейки се.
— Бих се разорил за нея… Повикайте я!
— Госпожо! — извика Шон. — Госпожо!
Но младата жена с големи черни очи, обгърната с бяло наметало, с чело, скрито под сива филцова шапка с дълги пера, мина като стрела покрай тях, викайки: „Avanti, Djerid! Avanti!“68.
— Италианка е — каза виконтът. — По дяволите! Хубава жена! Ако не страдах толкова, щях да скоча от колата и да тичам след нея.
— Познавам я — каза Жилбер.
— А така ли? Но този малък селянин е цял провинциален алманах. Познава всички.
— Как се казва? — попита Шон.
— Лоренца.
— И коя е?
— Жената на магьосника.
— Кой магьосник?
— Барон Жозеф дьо Балзамо.
23.
Ранното ставане на госпожа графиня Дю Бари
В апартамента във Версай, обитаван от госпожа Аделаид, дъщеря на Луи XV, принцът бе настанил госпожа графиня Дю Бари — негова любовница от около година, но без да размисли много време преди това как ще се отрази този преврат на двора. Фаворитката му с правото си да бъде навсякъде, със свободните си маниери, с веселия си характер, с непресъхващата си радост от живота, с шумните си прищевки бе превърнала този спокоен замък в един жизнен свят, в който някой обитател бе толериран само ако е винаги в движение и е най-щастливият човек на света.
На следващия ден след събитията, които се случиха при вратите на малкото селце Ла Шосе, около девет сутринта, или казано по друг начин — в точния час, Жана дьо Воберние, загърната в пеньоар от бродиран муселин, под чиято изящна дантела се отгатваха закръглените й крака, превърнала се в госпожица Ланж и получила накрая името графиня Дю Бари благодарение на любезността на господин Жан дю Бари — неин отдавнашен покровител, излизаше от леглото (ние няма да кажем, че приличаше на Венера, но всъщност тя беше по-красива от нея за всеки мъж, който предпочита действителността пред мечтите).
Светлокестенявите й коси бяха чудесно накъдрени, под меката й гладка кожа личаха небесносини вени. Очите й бяха ту замислени, ту одухотворени, устата й беше малка, яркочервена и се отваряше само за да открои два реда перли. Бузите и брадичката й бяха осеяни с трапчинки, вратът й беше сякаш изваян по модела на Венера Милоска. Дори Негово величество Луи XV, избраникът на нощта, не пропускаше да дойде сутринта и да се наслаждава като другите, възползвайки се от поговорката, съветваща старците да не губят трохички от онова, което пада от масата на живота.
От известно време фаворитката бе будна. В осем часа тя позвъни на прислугата, за да даде възможност на деня да влезе в спалнята малко по малко — първо през дебелите пердета, после и през по-тънките.
