неговото приятелство.
— Е, добре! — каза тя след първия изблик на благодарност. — Ще бъдете ли Ришельо или Мазарен? Австрийската уста насърчи ли вашите амбиции, или ви даде нежност? В политиката ли ви въведоха или в тайните любовни отношения?
— Не се подигравайте, скъпа графиньо — каза принцът. — Аз съм луд от щастие.
— Вече!
— Помогнете ми и след три седмици мога да имам министерство.
— Дявол да го вземе! След три седмици! Колко дълго време! Падежът на първото плащане е определен след петнадесет дни.
— О, всички щастия идват едновременно! Кралицата има пари, тя ще плати, а аз ще имам само заслугата за намерението. Прекалено малка чест, графиньо! Прекалено малка! Бог ми е свидетел, че щях да платя с удоволствие петстотин хиляди ливри за това сдобряване.
— Бъдете спокоен — прекъсна го, усмихвайки се, графинята. — Ще имате тази заслуга наред с другите. Държите ли много?
— Признавам, че бих предпочел кралицата да ми е длъжник…
— Монсеньор, нещо ми подсказва, че ще се възползвате от удовлетворението. Подготвен ли сте за него?
— Накарах да продадат последните ми имоти и заложих доходите и приходите си от следващата година.
— В такъв случай имате петстотин хиляди ливри.
— Аз ги имам, но след това плащане не ще зная какво да правя.
— Това плащане — рече Жана — ни дава три месеца спокойствие. За три месеца Бог знае колко неща могат да се случат!
— Вярно е, но кралят накара да ми кажат да не правя повече дългове.
— Двумесечният престой в министерството ще може да уреди всичките ви сметки.
— О, графиньо!
— Не се възмущавайте. Ако вие не го направите, ще го направят вашите братовчеди.
— Вие винаги имате право. Къде отивате?
— Да видя кралицата, да разбера впечатлението, оставено от вашето посещение.
— Много добре. А аз, аз се връщам в Париж.
— Защо? По-добре е да се върнете за играта довечера. Това е добра тактика, не отстъпвайте.
— За съжаление трябва да бъда на една среща, за която ми съобщиха сутринта, преди да тръгна.
— Среща?
— Доста сериозна, ако съдя по съдържанието на бележката, която ми дадоха. Вижте…
— Почерк на мъж! — каза графинята.
Тя прочете:
Монсеньор, един човек иска да разговаря за изплащането на голяма сума. Той ще се представи тази вечер у вас, в Париж, ако има честта да го приемете.
— Анонимно… Някакъв просяк.
— Не, графиньо, човек не се подлага доброволно да бъде набит от хората ми за това, че се е подиграл с мен.
— Вярвате ли?
— Не зная защо, но струва ми се, че познавам почерка.
— Вървете, монсеньор. Впрочем човек никога не се излага на опасност с хора, които обещават пари. Щеше да бъде по-лошо, ако не платят. Сбогом, монсеньор.
— Графиньо, щастие ще е за мен да ви видя отново.
— Между другото, монсеньор, две неща.
— Кажете!
— Ако случайно неочаквано получите голяма сума…
— Кажете, графиньо.
— Нещо загубено, находка, съкровище!
— Разбирам ви, хитруша, искате да кажете поравно?
— Наистина, монсеньор…
— Вие ми носите щастие, графиньо. Защо да не държа сметка за това. Ще бъде направено. Другото нещо?
— Сега. Не пипайте петстотинте хиляди ливри.
— О, не се страхувайте.
Те се разделиха. Кардиналът се върна в Париж, обзет беше от върховно щастие. От два часа животът стана съвсем друг за него. Ако бе само влюбен, кралицата му даваше повече, отколкото той смееше да очаква от нея, а ако беше упорит, тя му даваше възможност да се надява на нещо повече.
Ловко ръководен от жена си, кралят ставаше жертва на една орисия, която занапред нищо не можеше да спре. Да постави начело на движението за реформа кралицата, която кардиналът обожаваше и която все по-малко се радваше на добрите чувства на хората, ето мечтата на прелата. Той можеше да й спечели голяма слава и можеше да превърне мечтата си в действителност само срещу една нежна дума от страна на Мария-Антоанета.
В такъв момент лекомисленият се отказва от лесните си победи, светският човек става философ, ленивецът се превръща в неуморим труженик. При силните характери не е трудно да замениш бледността на развратника с умората на учения. Господин Дьо Роан можеше да отиде далеч, теглен от буйния впряг, наречен любов и амбиция. Щом се върна в Париж, той се зае веднага с работа. Изгори наведнъж цял сандък с любовни писъмца, извика иконома си, за да нареди за разни промени, накара един секретар да наостри перата, за да напише спомените си за политиката на Англия, която той разбираше прекрасно, и след един час работа, вече вдълбочен в нея, едно позвъняване го предупреди за важното посещение. Появи се портиерът.
— Кой е там? — попита прелатът.
— Мъжът, който сутринта е писал на монсеньора.
— Без да се подпише.
— Да, монсеньор.
— Но този мъж има име. Попитайте го!
Портиерът се върна след малко и съобщи.
— Господин граф Дьо Калиостро.
Принцът изтръпна.
— Нека влезе.
Графът влезе и вратите се затвориха след него.
— Боже мой! — възкликна кардиналът. — Кого виждам!
— Нали, монсеньор — усмихна се Калиостро, — никак не съм се променил?
— Възможно ли е?… — прошепна господин Дьо Роан. — Жозеф Балзамо, той, за когото казваха, че е умрял в онзи пожар. Жозеф Балзамо…
— Граф Феникс е жив, монсеньор, жив, повече отвсякога!
— Но, господине, под кое име се представяте… защо не сте запазили старото си име?
— Тъкмо, монсеньор, защото е старо и напомня най-напред на мен, после и на другите много тъжни и тягостни спомени. Говоря само за вас, монсеньор, кажете, няма ли да пуснете в дома си Жозеф Балзамо?
— Аз! Ами да, господине! Заповядайте.
Все още изумен, кардиналът дори не предложи на Калиостро стол.
— Тогава — подхвана Калиостро — Ваше високопреосвещенство има памет и честност повече от всички други хора, взети заедно.
— Господине, вие ми направихте някога такава услуга…
