вас няма да се задържи нито една златна монета.
— Вие ще попречите ли на това? — попита кралицата.
— Веднага, госпожо. Ще повиша стойността на златото на петнадесет мара и четири унции. Ваше величество разбира, че нито един луидор няма да остане в касите, когато научат, че в Монетния двор печалбата се дава на приносителите на злато. Монетата ще бъде преоценена и така за един златен мар, който днес е равен на тридесет луидора, ние ще получим тридесет и два.
— Настояща печалба, бъдеща печалба — възкликна кралицата. — Прекрасна идея, която ще има голям успех.
— Надявам се, госпожо, и съм много щастлив, че получих вашето първо одобрение.
— Имайте винаги подобни идеи и съм съвсем сигурна, че ще платите всичките ни дългове.
— Позволете ми, госпожо — каза министърът, — да се върнем към това, което искахте от мен.
— Възможно ли е, господине, да получа сега…
— Каква сума?
— О, може би доста голяма!
Калон се усмихна така, че насърчи кралицата.
— Петстотин хиляди ливри — каза тя.
— О, госпожо! — възкликна той. — Колко ме уплаши Ваше величество! Мислех, че се отнася за голяма сума.
— Значи можете?
— Разбира се.
— Кога Ваше величество ще има нужда от тях?
— На пети следващия месец.
— На втори сметките ще бъдат одобрени, вие ще имате парите на трети, госпожо.
— Благодаря ви, господин Калон.
— Най-голямото ми щастие е да се харесам на Ваше величество. Моля никога да не се стеснявате, що се отнася до моята каса. Ще бъде удоволствие и чест за вашия главен контрольор по финансите.
Той стана, учтиво поздрави и кралицата му подаде ръка, която той целуна.
— Още една дума — каза тя.
— Слушам, госпожо.
— Този заем ме измъчва.
— Измъчва? — попита той.
— Да, той е, за да задоволя една прищявка.
— Толкова по-добре, толкова по-добре… От тази сума поне половината ще бъде истинска печалба за нашата индустрия, търговия или за нашите забавления.
— Всъщност вярно — промълви кралицата. — Вие имате чудесен начин, за да ме успокоите, господине.
— Благодаря на Бога, госпожо. Ако нямаме никога други угризения освен угризенията на Ваше величество, ние направо ще идем в рая.
— Защото, виждате ли, господин Дьо Калон, прекалено жестоко ще бъде от моя страна да карам един беден народ да плаща за моите прищевки.
— Е, добре! — каза министърът, ехидно усмихнат и наблягайки на всяка казана от него дума. — Нека нямаме повече скрупули, госпожо, народът няма да ги плаща, заклевам ви се.
— Защо? — попита изненадана кралицата.
— Защото клетият народ вече няма нищо — отвърна невъзмутимо министърът. — А там, където няма нищо, кралят губи своите права.
Министърът се поклони и излезе.
58.
Събудени илюзии — изгубена тайна
Господин Калон едва премина през галерията, за да се върне вкъщи, когато се чу леко почукване на вратата на кралицата.
Появи се Жана.
— Госпожо — каза тя, — той е там.
— Кардиналът ли? — попита кралицата, учудена от думата „той“, която, произнесена от една жена, може да означава много неща.
Кралицата не довърши думите си. Жана вече беше въвела господин Дьо Роан и се сбогуваше, като крадешком стисна ръката на закриляния покровител. Принцът се озова изведнъж на три крачки от кралицата и почтително отправи възприетите поздрави. Мария-Антоанета се трогна от неговата сдържаност и чувство за мярка. Тя протегна ръка на кардинала, който още не бе повдигнал очи към нея.
— Господине — каза тя, — съобщиха ми за една ваша постъпка, която заличава много от обидите.
— Позволете ми — отвърна принцът, обхванат от вълнение, в което не личеше огорчение, — позволете ми, госпожо, да ви уверя, че обидите, за които говори Ваше величество, щяха да бъдат много смекчени, ако се бяхме обяснили помежду си.
— Не ви забранявам да се оправдаете — отвърна с достойнство кралицата, — но това, което можете да ми кажете, ще хвърли сянка върху любовта и уважението, което изпитвам към своята страна и моето семейство. Не можете да се оправдаете, господин кардинал, без да ме нараните. Хайде да не докосваме огъня, който все още тлее, може да опари или вашите, или моите пръсти и по-добре е да ви видя в нова светлина, която ви представя пред мен любезен, изпълнен с уважение, предан…
— Предан до смърт — прекъсна я кардиналът.
— Добре, щом е тъй. Но — усмихна се Мария-Антоанета — засега вървите само към разоряване. Ще ми бъдете ли предан, господин кардинал, докато се разорите? Това е много хубаво, твърде хубаво. Слава Богу, аз слагам добър ред. Ще живеете и няма да се разорите, поне, както казват, докато не се разорите сам.
— Госпожо!
— Ваша си работа. Все пак като приятелка, понеже вече сме добри приятели, ще ви дам един съвет. Бъдете пестелив, това е селска добродетел, кралят ще ви харесва повече, ако пестите, отколкото, ако прахосвате.
— За да се харесам на Ваше величество, ще стана и скъперник.
— Кралят — подхвана деликатно кралицата — не обича скъперниците.
— Ще стана това, което Ваше величество пожелае — прекъсна я със зле прикрит възторг кардиналът.
— Та ви казвах — намеси се рязко кралицата, — че няма да се разорите по моя вина. Вие поехте отговорност заради мен, благодаря ви, но аз имам с какво да изпълня задълженията си, не се занимавайте повече с тези неща, които след първото плащане ще засягат само мен.
— За да приключим, госпожо — каза кардиналът и се поклони, — остава ми да предложа на Ваше величество колието.
В същото време той извади от джоба си кутията с бижуто и я поднесе на кралицата. Тя дори не я погледна, което издаде силното й желание да види колието, и тръпнеща от радост, го постави върху един малък скрин, близо до нея.
Кардиналът се опита да произнесе няколко думи на учтивост, които бяха приети много добре, после се върна към казаното от кралицата относно тяхното сдобряване.
Понеже тя си беше обещала да не гледа пред него диамантите и понеже гореше от желание да ги види, кралицата го слушаше вече разсеяно. Също от разсеяност тя му подаде ръката си и той възторжено я целуна. После кардиналът се сбогува, смятайки, че пречи, което зарадва много кралицата. Един обикновен приятел не пречи никога, един равнодушен човек пречи още по-малко. Така премина срещата, която затвори всички рани в сърцето на кардинала. Той напусна кралицата, възторжен, опиянен от надежда и готов да докаже на госпожа Дьо ла Мот безграничната си признателност за преговорите, които тя така сполучливо беше довела до добър край.
Жана го чакаше в каретата му, на сто крачки пред бариерата, и тя получи пламенно уверение в
