поглед към прозорците. Апартаментът на кралицата грееше, облян в светлина. Нейно величество, малко неразположена, бе приела придворните дами в спалнята си. А прозорците на Андре, тъмни и черни, криеха зад гънките на завесите от дамаска една разтревожена и разтреперана жена, която следеше, без да бъде забелязана, всяко движение на болния и на неговите придружители. Най-после каретата потегли, но толкова бавно, че тропотът на всяка подкова звънко отекваше в тишината.
„Ако не е мой — прошепна Андре, — той поне не принадлежи на никого.“
„Ако пак му се прииска да умре — помисли си докторът, прибирайки се вкъщи, — поне няма да умре при мен или в моите ръце. По дяволите с тези психически болести! Аз не съм лекарят на Антиох73, за да лекувам подобни болести.“
Шарни пристигна жив и здрав вкъщи. Привечер го посети докторът и го завари тъй добре, че побърза да каже, че това е последното му посещение.
За вечеря болният яде пилешко бяло месо и излапа лъжица орлеански конфитюр.
На другия ден той прие чичо си господин Дьо Сюфрен, господин Дьо Лафайет и пратеник на краля. На следващия ден бе същото, а после вече не се занимаваха с него. Той ставаше и се разхождаше в градината си.
След осем дни Шарни можеше да язди, но по-кротки коне. Силите му се бяха възстановили. Тогава замъкът му не беше съвсем изоставен и той поиска от лекаря на чичо си и от доктор Луи разрешение да замине за имението си.
Луи отговори уверено, че движението се препоръчва като последна мярка при лечение на рани, че господин Дьо Шарни има хубава карета и че пътят в Пикардия е гладък като стъкло, че ще бъде лудост да живееш във Версай, когато можеш да пътуваш толкова удобно и щастливо.
Шарни накара да натоварят багажа в голям фургон и помоли господин Дьо Сюфрен да предаде неговите почитания на кралицата, която тази вечер беше болна и не приемаше. После се качи в каретата, спряла до самата врата на кралския замък, и замина за градчето Виле-Котре, откъдето трябваше да поеме към замъка „Дьо Бурсон“. Той бе разположен на една левга от градчето, прославено вече в първите стихове на Дюмустие.
56.
Две кървящи сърца
На другия ден след като Андре бе видяла кралицата да напуска коленичилия пред нея Шарни, госпожица Дьо Таверне влезе както обичайно в кралската стая, когато се приготвяха да идат на църква. Кралицата не беше приела още никого. Току-що бе прочела една малка бележка от госпожа Дьо ла Мот и бе весела. Андре бе по-бледа, отколкото вечерта, видът й излъчваше онази сериозност и студена сдържаност, които привличат вниманието и смайват всички — от най-важните до най-незначителните. Естествена, строга, така да се каже, в тоалета си, Андре напомняше вестителка на нещастие, без значение дали за нея или за другиго бе то.
Кралицата беше в добро настроение и не обърна внимание на бавната и тежка походка на Андре, на зачервените й очи, на матовата белота на слепоочията и ръцете й. Мария-Антоанета обърна точно толкова глава, колкото да се чуе приятелският й поздрав.
— Добър ден, моя малка…
Андре очакваше, че кралицата ще й даде възможност да говори. Тя почака уверена, че нейното мълчание и нейната неподвижност ще успеят да привлекат погледа на Мария-Антоанета. Накрая това се случи. Понеже кралицата не получи никакъв отговор освен дълбок поклон, тя се извърна и косо изгледа това лице, белязано с болка и строгост.
— Боже мой! Какво има, Андре? — попита кралицата, като се обърна напълно към нея. — Нещастие ли ти се е случило?
— Голямо нещастие, да, госпожо — отговори младата жена.
— Какво нещастие?
— Ще напусна Ваше величество.
— А къде? Каква е причината за бързото ти заминаване?
— Госпожо, не съм щастлива в моите тревоги…
Кралицата повдигна глава.
— Семейни — добави Андре и се изчерви.
— Не ви разбирам добре — каза кралицата. — Вчера, струва ми се, бяхте щастлива.
— Не, госпожо — отговори твърдо Андре. — Вчера бе още един от злочестите дни на живота ми.
— А! — въздъхна замислена кралицата.
— Трябва да се примиря и да не отегчавам Ваше величество с незначителни подробности. Нямам никаква радост в семейството си, нищо не очаквам от облагите на земята и моля за разрешение да напусна Ваше величество, за да се заема с моето избавление.
Кралицата стана и макар че това искане засягаше нейната гордост, тя подаде ръка на Андре.
— Какво означава това вироглаво решение? — попита кралицата. — Вчера, както и днес, нямахте ли брат, баща? Днес по-лоши и по-затруднени ли са от вчера? Смятате ли, че мога да ви оставя така, в това лошо положение, не съм ли вече покровителка на вашето семейство?
Андре се разтрепери като виновна, поклони се пред кралицата и рече:
— Госпожо, вашата добрина ме трогва дълбоко, но няма да ме разубеди. Решила съм да напусна двореца, имам нужда да се уединя, не ме карайте да нарушавам задълженията си към вас поради липса на предразположение.
— От вчера ли? — попита кралицата.
— Благоволете, Ваше величество, да не ми заповядвате да говоря по този повод.
— Свободна сте — каза с горчивина кралицата, — само че аз ви имах повече доверие, отколкото вие на мен. От този, който не иска да говори, е лудост да се иска да каже и дума дори. Запазете тайната си, госпожице. Бъдете по-щастлива далеч, отколкото бяхте тук. Спомняйте си само едно — моето приятелство не изоставя хората въпреки прищевките им, няма да престанете да ми бъдете приятелка и вие. Сега вървете, Андре, свободна сте.
Андре направи почтителен поклон и излезе. На вратата кралицата я извика.
— Къде отивате, Андре?
— В абатството „Сен Дьони“, госпожо — отговори госпожица Дьо Таверне.
— В манастир! О! Добре, госпожице, може би нямате нищо, в което да се упреквате, но дори и да имахте само неблагодарността и късата памет, пак е много! Вие сте доста виновна спрямо мен, вървете, госпожице Дьо Таверне, вървете.
Стана така, че без да дава други обяснения, каквито доброто сърце на кралицата очакваше, без да се унижава, без да се трогва, Андре се възползва от разрешението на кралицата и изчезна.
Мария-Антоанета си даде сметка и забеляза, че госпожица Дьо Таверне напусна веднага замъка.
В действителност тя отиде в къщата на баща си, където, както очакваше, откри Филип в градината. Братът мечтаеше, сестрата действаше. При появяването на Андре, чието задължение по това време трябваше да я задържи в замъка, Филип се приближи изненадан, почти уплашен. Особено го изплаши нейното мрачно лице, защото сестра му обикновено разговаряше с него с приятелска, нежна усмивка. Филип започна по същия начин както кралицата — задаваше й въпроси.
Андре му съобщи, че току-що бе напуснала службата си при кралицата, че нейната оставка е приета и че ще отиде в манастир.
Филип плесна силно с ръце, сякаш получи неочакван удар.
— Какво? — попита той. — Вие също ли, мила сестро?
— Какво! Какво и аз? Какво искате да кажете?
— Проклета ли е за нашето семейство връзката с Бурбоните? — извика той. — Смятате, че сте принудена да дадете обет! Вие! Калугерка по вкус, по душа! Вие, най-малко светската от жените, най-малко способна на вечното подчинение на законите на аскетизма! В какво упреквате кралицата?
— В нищо не упреквам кралицата, Филип — отговори студено младата жена. — Вие, който толкова разчитахте на благоволението на кралския двор, вие, който повече от всеки трябваше да се осланя на него, защо не съумяхте да останете, защо не престояхте там повече от три дни? А аз останах три години!
