— Кралицата понякога е странна, Андре.
— Ако е така, Филип, можехте да понесете всичко, защото сте мъж, но аз съм жена, аз не трябва да го правя, аз не го желая. Ако тя си има своите странности, слугите й са на разположение.
— Сестро — каза смутен младият мъж, — нямам и представа какви спорове сте имали с кралицата.
— Никакви, кълна се. А вие, Филип, имахте ли спорове, вие, който я напуснахте. О, тази жена е неблагодарна!
— Трябва да й простите, Андре. Ласкателствата са я поразглезили, всъщност тя е добра.
— Като се има предвид какво направи за вас, Филип.
— Какво е направила?
— Забравихте ли вече? О, аз имам по-добра памет. Ето защо в един и същ ден, с едно и също решение аз плащам вашия и моя дълг, Филип.
— Прекалено скъпо ми изглежда, Андре. На вашата възраст и с вашата красота не бива да се отказвате от света. Внимавайте, скъпа приятелко, вие го напускате млада, когато остареете, ще съжалявате за него, но ще бъде вече късно. Ще се върнете и ще огорчите всички ваши приятели, с които просто ви е разделила някаква глупост.
— Преди не разсъждавахте така, вие, смелият офицер, изпълнен с гордост и чувства, не се интересувахте за своята слава и богатство. Докато много други натрупаха титли и злато, вие успяхте да направите само дългове и да обеднеете. Вие не разсъждавахте така, когато ми казахте: тя е капризна, Андре, тя е кокетка, тя е коварна, предпочитам никога да не съм на служба при нея. Като последица, породена от тези мисли, вие се отказахте от светския живот, макар да не станахте монах, и от нас двамата вие сте по-близко до неотменимите обети, не на мен ми предстои да ги изпълнявам, защото вие вече сте ги изпълнили.
— Имате право, сестро, без нашия баща…
— Нашият баща! Е, Филип, не говорете така — подхвана с горчивина Андре. — Един баща не трябва ли да бъде опора на децата си, или да приеме тяхната подкрепа? Само при тези условия той е истински баща. Какво прави нашият баща, питам? Идвала ли ви е някога мисълта да доверите тайна на господин Дьо Таверне? Смятате ли, че е способен да ви извика, за да ви довери поне една от своите тайни? Не — продължи с тъга Андре, — не, господин Дьо Таверне е създаден, за да живее сам на този свят.
— Съгласен съм, Андре, но той не е създаден да умре сам.
Тези думи, казани с безобидна строгост, припомниха на младата жена, че в своето сърце тя е отделила прекалено много място на гнева, на ненавистта, на злобата срещу светското общество.
— Не бих искала — отговори тя — да ме възприемате като безсърдечно момиче. Знаете, че съм нежна сестра. Но тук, в този свят, всеки искаше да унищожи добрите ми качества. Бог ми беше дал, както на всяко живо същество, душа и тяло. С тази душа и с това тяло всеки може да разполага, както си иска, в този и в отвъдния свят. Един мъж, когото не познавах, взе душата ми — Балзамо. Един мъж, когото едва познавах и не беше мъж за мен, взе тялото ми — Жилбер. Повтарям, Филип, за да бъда добра и благочестива девойка, липсва ми само баща. Да минем към вас, да преценим какво ви е донесла на тази земя службата при властниците, на вас, който ги обичате.
Филип наведе глава.
— Спестете ми го — каза той. — Властниците за мен бяха само създания, подобни на мен, аз ги обичах. Бог ни е казал да се обичаме един друг.
— О, Филип! — отвърна Андре. — Никога на тази земя не се случва обичаното същество да отговори на човека, който го обича. Хората, които избираме ние, ги избират други.
Филип пребледня, вдигна глава и дълго гледа сестра си. На лицето му беше изписано безкрайно учудване.
— Защо ми го казвате? — попита той.
— За нищо, за нищо — отговори великодушно Андре, далече от мисълта да се принизи до разнищване на отношения или до изповед. — Аз съм невменяема, братко. Мисля, че разсъдъкът ми не е в ред, не обръщайте внимание на думите ми.
— Обаче…
Андре се приближи до Филип и го хвана за ръката.
— Достатъчно по този въпрос, мой обични брате. Дошла съм да ме заведете в манастир, избрах „Сен Дьони“. Не искам да давам обет, бъдете спокоен. Ще стане по-късно, ако е необходимо. Вместо да търся в едно убежище това, което повечето от жените искат да намерят там — забвението, аз ще потърся възпоминанието. Струва ми се, че прекалено много забравих Господ.
Филип спря с жест Андре.
— Спомнете си — каза той, — че морално аз се противопоставям на това безнадеждно намерение, вие не ми изложихте причините за вашето отчаяние.
— Отчаяние! — отвърна с голямо презрение тя. — Вие казвате отчаяние! Слава Богу! Не заминавам ни най-малко отчаяна. Не, не, хиляди пъти не!
Тя гордо наметна на рамената си копринената пелерина, поставена близо до нея на креслото.
— Тази крайност в презрението ви е израз на състояние, което не може да трае дълго — подхвана Филип. — Щом не желаете думата отчаяние, Андре, приемете думата досада.
— Досада! — отвърна младата жена, като замени подигравателната си усмивка с усмивка, изразяваща гордост. — Надявам се, не смятате, братко мой, че госпожица Дьо Таверне е толкова слаба, че да отстъпи от изблик на досада мястото си в светското общество. Досадата е присъща на кокетките и глупачките. Очите, които горят от досада, скоро се заливат в сълзи и пожарът е изгасен. Не съм завладяна от досада, Филип. Искам да ми вярвате и затова ще ви попитам как ще постъпите, ако искате да изразите някакъв упрек. Отговорете, Филип, ако утре се оттеглите в Трап, ако станете монах, как ще наречете причината, подбудила ви към това решение?
— Ще я нарека неизлечима скръб, сестро моя — каза Филип, като спокойно се извиси над нещастието.
— Прекрасно, Филип, ето една подходяща за мен дума, която приемам. Значи неизлечима скръб ме тласка към самотата.
— Добре! — отговори Филип. — И братът, и сестрата едва ли са имали различия в своя живот. Еднакво щастливи, те са били винаги еднакво нещастни. Това е доброто семейство, Андре.
Андре сметна, че развълнуваният Филип отново я подпитва и може би коравото му сърце е пречупило своята гордост при тези братски чувства. От опит Филип знаеше, че силните духом нямат нужда от другиго, и не обезпокои Андре в отбранителната позиция, която сама си бе избрала.
— В колко часа и в кой ден смятате да заминете? — попита той.
— Утре, дори днес, ако има време.
— Няма ли да се разходите за последен път с мен в парка?
— Не — отговори тя.
От стискането на ръката, което придружи отказа й, Филип разбра, че младата жена по-скоро отхвърля една възможност, за да не се разнежи отново.
— Ще бъда готов веднага щом ме предупредите — каза той.
Филип целуна ръката й, без да добави нито дума, от която горчивината в сърцето й можеше да прелее. След като се приготви, Андре се оттегли в стаята си, където получи следната бележка от Филип:
Можете да видите баща ни довечера в пет часа. Сбогуването е належащо. Господин Дьо Таверне може да се оплаче, че е изоставен и че се отнасяте лошо с него.
Тя отговори:
В пет часа ще бъда при господин Дьо Таверне, облечена за път. В седем часа можем да сме в „Сен Дьони“. Ще ми посветите ли вечерта?
В отговор Филип извика през прозореца, който бе доста близко до стаята на Андре, така че тя можа да чуе:
