— В пет часа конете ще бъдат пред къщата.
57.
Един министър на финансите
Ние видяхме, че преди да приеме Андре, кралицата бе прочела една бележка от госпожа Дьо ла Мот и се беше усмихнала. Бележката съдържаше само тези думи, придружени с всички възможни формули на учтивост.
…Ваше величество може да бъде уверена, че ще й бъде даден кредит и че стоката ще бъде сигурно доставена.
Кралицата се бе усмихнала и бе изгорила малката бележка от Жана.
Присъствието на госпожица Дьо Таверне бе развалило настроението й. Госпожа Дьо Мизери дойде да съобщи, че господин Дьо Калон74 очаква честта да бъде приет от кралицата.
Тук е уместно да представим на читателя това ново лице. Господин Дьо Калон беше умен човек, дори много умен за поколението от втората половина на века; донякъде чувствителен и едновременно много разсъдлив, той имаше своя дял в нещастието, надвиснало над Франция. Общият държавен интерес бе и негов личен интерес, затова той казваше като Луи XV „след нас потоп“ и търсеше красотата до последния си ден.
Като царедворец той знаеше всичко. Както пчелата кръжи около растенията, богати на ухания и сокове, и той обсипваше с ласкателства жените, надарени с ум, богатство и красота.
Господин Дьо Калон умееше да обобщава впечатленията, получени при разговори с различни събеседници, били те жени или мъже. Той умееше да мечтае с Русо, да осмива с Волтер, да разсъждава с Дидро, да преценява с Д’Аламбер. Накрая той беше доста силен, за да си позволи открито да се присмива на Некер75 заради неговата известност.
Отчетът на умния и задълбочен господин Некер бе публикуван и разясняваше финансовото състояние на Франция. Калон, след като огледа от всички страни отчета, успя да го направи за смях дори в очите на кралицата и краля, които се страхуваха най-много — името на Некер ги караше да изтръпват, те не бяха свикнали да слушат как се отправят подигравки от един изискан държавник, винаги в добро настроение, който, вместо да отговори на въпросите как се изразходват огромните суми, се задоволяваше само да подхвърли: „Защо да се доказва, когато нищо не може да се докаже?“
В действителност Некер бе доказал само едно — невъзможността да управлява финансите. Господин Дьо Калон прие тази длъжност като много лек товар за своите плещи и още в първите минути, може да се каже, се огъна под него. Какво искаше господин Некер? Реформи. Частичните реформи ужасяваха всички. Малко хора щяха да се възползват от тях. Облагодетелстваните печелеха малко, а другите губеха, и то прекалено много. Когато Некер искаше да разпредели точно данъка — под това разбираше да бъдат обложени с данък и земите на знатните, и доходите на духовенството — той посочваше твърдо, че една революция е невъзможна. Некер разграничаваше отделните групи в нацията и предварително я правеше слаба, докато трябваше да се съсредоточат всички сили, за да се стигне до общ обновителен напредък.
Тази цел на Некер привличаше вниманието и едновременно ставаше неизпълнима по простата причина, че привличаше внимание. Да се говори за една засягаща злоупотребите реформа пред хора, които не искат тъкмо тези злоупотреби да бъдат осъдени, означава да очакваш съпротивата им, нали? Трябва ли да се предупреждава неприятелят за часа, когато ще бъде нападнат?
Точно това Калон беше разбрал. В това отношение той беше по-верен приятел на нацията, отколкото женевеца Некер, по-благосклонен приятел, нека си го кажем, по отношение на извършените дела, защото, вместо да предвижда неизбежното зло, той ускоряваше избухването на катастрофата. Планът му беше смел, колосален и сигурен, задачата му беше за две години да доведе до банкрут краля и благородниците, нещо, което се бавеше вече десет години. След банкрута можеше да се каже: „Сега, богаташи, плащайте за бедните, защото те са гладни и ще разкъсат всички, които няма да ги нахранят.“
Как кралят не видя последиците от този план или самия план? Как той, който беше обхванат от силен гняв, като преглеждаше отчета, не изтръпна от ужас, прониквайки в мислите на своя министър? Как не избра между двете системи, а предпочете да върви наслуки? Това е единствената сметка, която политикът Луи XVI има да урежда с идното поколение. Това бе принцип и всеки, който няма достатъчно сили, за да прекъсне вкоренилото се зло, винаги му се противопоставя. Но как пред очите на краля завесата е била толкова плътна и как кралицата, тъй предвидлива и точна в своите преценки, се е оказала сляпа като своя съпруг спрямо държанието на министъра историята, или по-скоро трябва да се каже романът, който се появява навреме, ще даде някои необходими подробности.
Господин Дьо Калон влезе при кралицата. Беше красив и едър мъж, с благороднически маниери, който умееше да разсмее кралиците и да накара метресите да плачат. Уверен, че Мария-Антоанета бе наредила да го извикат за някаква бърза работа, той влезе с усмивка на уста. Много други на негово място щяха да дойдат намръщени, за да удвоят после цената на съгласието си. Кралицата също бе любезна, тя покани министъра да седне и заговори най-напред за незначителни неща.
— Имаме ли пари — попита тя после, — скъпи господин Дьо Калон?
— Пари? — каза оживено господин Дьо Калон. — Разбира се, че имаме, ние винаги имаме.
— Чудесно! — продължи кралицата. — Вие единствен отговаряте така, когато се искат пари. Като финансист сте несравним.
— Каква сума е необходима на Ваше величество? — попита Калон.
— Обяснете ми най-напред, моля, какво направихте, за да намерите пари, нали господин Некер казваше, че няма?
— Господин Некер имаше право, госпожо. Вярно е, в държавната хазна нямаше вече пари, защото при моето постъпване на работа в министерството на 5 ноември 1783 г., тези неща не се забравят, госпожо, като отворих касата, намерих само две кесии с по хиляда и двеста ливри. Нямаше нищо повече, нито един денарий76.
Кралицата се разсмя.
— А сега? — попита тя.
— Сега, госпожо, ако господин Некер, вместо да казва, че няма вече пари, бе взел в заем, както направих аз, сто милиона първата година и сто двадесет и пет втората; ако беше сигурен, както съм аз, за един трети заем от осемдесет милиона, господин Некер щеше да бъде истински финансист. Всеки може да каже, че няма пари в касата, но не всеки може да отговори, че има.
— Точно това казвах, за това ви поздравявах, господине. Как ще се издължим? Ето я трудността.
— О, госпожо! — отвърна Калон с усмивка, чийто неясен и страшен смисъл никой човешки поглед не можеше да разгадае. — Отговарям ви сигурно, госпожо, че ще платим.
— Предоставям на вас — каза кралицата, — но да продължим да говорим за финансите. За вас това е много интересна наука; при другите те са трънлив храст, а при вас — плодоносно дърво.
Калон се поклони.
— Имате ли някакви нови идеи? — попита кралицата. — Кажете ми нещо ново, моля ви.
— Имам една идея, госпожо, която ще сложи двадесет милиона в джоба на французите и седем или осем милиона във вашия, извинете, в касата на Нейно величество.
— Тези милиони ще бъдат добре дошли тук и там. Откъде ще дойдат?
— Ваше величество знае ли, че златната монета няма една и съща стойност във всички държави в Европа?
— Зная. В Испания златото е по-скъпо, отколкото във Франция.
— Ваше величество е напълно права, удоволствие е да се разговаря по финансови въпроси с нея. В Испания от пет-шест години златото струва повече, отколкото във Франция. Става така, че износителите печелят от един златен мар77, който изнасят от Франция за Испания, приблизително четиринадесет унции сребро.
— Това е много важно! — каза кралицата.
— Така че след една година — продължи министърът, — ако богаташите знаеха това, което зная аз, у
