извика за помощ. Тя сметна, че докторът и Андре ще изтълкуват лошо припадъка на болния, и затова го приповдигна самичка.
— Да поговорим — каза тя, — аз като кралица, вие като мъж. Доктор Луи се е опитал да ви лекува. Раната, която не беше сериозна, се влошава от странностите на вашия разсъдък. Кога ще ви излекуват раната? Кога ще престанете да представяте на добрия доктор скандалното зрелище на една лудост, която го тревожи? Кога ще напуснете замъка?
— Госпожо — изломоти Шарни, — Ваше величество ме гони… Заминавам, заминавам.
Той направи толкова рязко движение да излезе, че загуби равновесие, залитна и падна в ръцете на кралицата, която се опита да му прегради пътя. Щом почувства допира на топлата гръд, която го подпираше, щом попадна в неволната прегръдка на ръката, която го придържаше, той изгуби напълно разсъдък, устата му се отвори и изпусна палещ дъх, което не бе нито дума, нито пък опит да бъде целувка. Кралицата, обжарена от този допир, смирила се пред слабостта, не успя да изтласка безжизненото тяло в креслото и понечи да избяга, но главата на Шарни бе отметната назад и се удари в облегалото на креслото. Лека розова пяна оцвети устните на Шарни, топла капка се отрони от челото му и падна върху ръката на Мария- Антоанета.
— О, толкова по-добре! — прошепна той. — Толкова по-добре! Умирам, убит от вас.
Кралицата забрави всичко. Върна се, обви с ръцете си Шарни, приповдигна го, притисна безчувствената му глава към гърдите си и сложи ледената си ръка на сърцето му. Любовта стори чудо, Шарни възкръсна. Той отвори очи, но видението бе изчезнало. Мария-Антоанета се ужаси, че бе оставила един спомен там, където мислеше да каже едно последно сбогом. Тя направи три толкова стремителни крачки към вратата, че Шарни едва успя да хване един край на роклята й.
— Госпожо — извика той, — в името на дълбоката ми почит към Бога, много по-малка, отколкото почитта ми към вас…
— Сбогом! — каза кралицата.
— Госпожо, простете ми!
— Прощавам ви, господин Дьо Шарни.
— Госпожо, един последен поглед!
— Господин Дьо Шарни — отвърна кралицата, треперейки от вълнение и от гняв, — макар да не сте най-недостойният от мъжете, довечера, утре трябва или да сте отпътували от замъка, или да умрете.
Кралицата по-скоро молеше, отколкото заповядваше. Зашеметен, Шарни съедини ръце, сякаш се молеше, падна на колене и пропълзя до краката на Мария-Антоанета, която вече бе отворила вратата, за да избегне по-бързо опасността. Още от началото на разговора Андре пробиваше с поглед вратата. Тя съзря младия мъж, паднал на колене, и безсилната кралица. Младото момиче видя очите на господин Дьо Шарни да блестят с надежда и гордост, а погледът на Мария-Антоанета бе угаснал и сведен към земята. Дълбоко засегната, отчаяна, изпълнена с омраза и презрение, Андре не сведе глава. Когато видя, че кралицата се връща, на Андре се стори, че Господ е дал прекалено много на тази жена. Освен трона и красотата тя току-що бе получила и този половин час с господин Дьо Шарни.
Докторът виждаше прекалено много неща наведнъж, за да може да забележи поне едно. Изцяло зает с успеха на започналите преговори от страна на кралицата, той се задоволи да каже:
— Е, какво, госпожо?
На кралицата й бе необходимо малко време, за да се съвземе и да си възстанови гласа, заглушен от ударите на сърцето.
— Какво ще направи той? — повтори докторът.
— Ще замине — промълви кралицата.
Без да обръща внимание на Андре, която се бе намръщила, и на Луи, който потриваше ръце, тя премина с бърза крачка коридора на галерията, като несъзнателно се загърна в дългото си дантелено наметало, и влезе в апартамента си. Андре се ръкува с доктора, който бързаше да иде при болния, и навела глава и втренчила поглед, без да мисли за каквото и да било, с тържествена походка, сякаш бе привидение, се върна в жилището си. Тя дори не бе се сетила да попита за нарежданията на кралицата. За хора с характера на Андре кралицата е нищо, съперницата — всичко. Оставен на грижите на Луи, Шарни сякаш не беше човекът от предишната вечер. Прекалено силен, смел до самохвалство, той отправи към добрия доктор толкова решителни и настойчиви въпроси относно бъдещото си лечение и режима, който трябва да спазва, както и с какви превозни средства да пътува, че Луи допусна второ, по-опасно възпаление, породено от някаква друга мания.
Шарни скоро го извади от заблуждението. Той приличаше на нагрято до червено желязо, чийто цвят се променя с отслабването на топлината. Желязото е черно, видимо не издава нищо, но още е горещо и готово да опустоши всичко наоколо.
Луи видя, че младият мъж си възвръща спокойствието и здравия разум от хубавите дни. Действително Шарни бе тъй разумен, че се принуди да обясни на лекаря рязката промяна в решението си.
— Като ме накара да се засрамя — каза той, — кралицата ме излекува повече, скъпи докторе, отколкото можеха да подействат вашите отлични лекарства. Залавяйки се с честолюбието, тя успя да ме укроти, както се укротява кон, като му сложат юзда.
— Толкова по-добре, толкова по-добре — повтаряше докторът.
— Да, спомням си, един испанец (те доста обичат да се хвалят) веднъж ми разказваше, че го ранили в един дуел, и той, било достатъчно само да пожелае, успявал да спре да не изтече кръвта му, за да не зарадва противника си. Аз се надсмях над испанеца, макар че съм малко като него: ако моята треска, ако бълнуването, за което ме упреквате, вземат да се повторят, обзалагам се, че ще ги прогоня, като им кажа: бълнуване и треска, вие вече няма да се повторите.
— Ние имаме примери за това явление — каза сериозно докторът. — Все пак позволете ми да ви поздравя. Ето ви душевно излекуван.
— О, да!
— Е, добре! — продължи докторът. — Скоро ще видите връзката между духа и физическото у човека. Мисълта е интересна и ако имах време, щях да напиша книга върху нея. Здрав духом, след осем дни ще бъдете здрав и физически.
— Благодаря, скъпи докторе.
— И така, скоро ли ще заминете?
— Когато пожелаете. Веднага.
— Да почакаме тази вечер. Да се поуспокоим. Да се пристъпва към крайности, винаги е опасно.
— Да изчакаме до вечерта, докторе.
— Далече ли отивате?
— Накрай света, ако трябва.
— Прекалено далече за първо излизане — каза докторът със същото хладнокръвие. — Да се задоволим отначало с напускане на Версай, а?
— Добре, на Версай, щом искате.
— Не ме разбрахте добре, докторе, иска ми се да наобиколя именията си.
— А, да! Вашите земи. По дяволите! Но те не са на края на света.
— Те са на границата с Пикардия, на петнадесет или двадесет левги оттук.
— Много добре!
Шарни се ръкува сърдечно с доктора и му благодари за голямата любезност.
Вечерта четиримата лакеи, които Шарни така грубо бе изгонил първия път, го пренесоха чак до каретата му, която го чакаше пред входа за общите помещения.
Кралят беше през целия ден на лов и току-що бе вечерял и си беше легнал. Малко притеснен, Шарни не искаше да си тръгне, без да се сбогува, но докторът го успокои, като обеща, че ще го извини за внезапното му заминаване, обяснявайки го с наложителната промяна.
Преди да влезе в каретата, Шарни изпита тъжното и все пак приятно изживяване да гледа до последния миг прозорците на кралицата. Никой не можеше да го забележи. Един лакей носеше факел и осветяваше пътя, но светлината не падаше върху лицето на Шарни. По стълбите той срещна офицери, повечето негови приятели, предупредени да дойдат навреме, за да не заприлича на бягство заминаването му.
Съпроводен до каретата от тези весели другари по оръжие, Шарни си позволи да отправи последен
