състраданието.“
Андре почувства, че погледът й се замъглява, краката й се подгъват. Тя падна безжизнена, косите й се разпиляха и остана да лежи като труп на пода. Когато се събуди от ледения сън и си припомни всички призраци и страдания, тя прошепна печално: „Вие бяхте безмилостен, наказахте ме, аз го обичам! А, да, аз го обичам, това е достатъчно, нали? Сега ще ми го отнемете ли?“
54.
Бълнуване
Без съмнение Бог бе чул молбата на Андре. След пристъпа на треска господин Дьо Шарни не умря.
На другия ден, докато с напрегнато внимание Андре следеше всички новини относно ранения, господин Дьо Шарни благодарение на грижите на добрия доктор Луи премина от смъртта към живота. С помощта на лекарството възпалението стихна и отстъпи пред възвръщащата се сила. Шарни започваше да оздравява. След като той вече бе изтръгнат от смъртта, грижите на доктор Луи намаляха, случаят престана да го занимава. За лекаря живият човек не е интересен, особено когато отива към оздравяване или се чувства добре.
След осем дни, през които Андре се успокои напълно за състоянието на ранения, доктор Луи, който вземаше присърце всички прояви на болния през време на кризата, намери за добре да пренесат Шарни на по-отдалечено място. Той искаше да постави в непривична обстановка бълнуването. Но още при първия опит да го преместят, Шарни се възбунтува. Той насочи към доктора искрящ от гняв поглед, каза му, че е в кралския двор и че никой няма право да пъди човек, на когото Негово величество е дал подслон.
Докторът не беше много търпелив спрямо намусените оздравяващи, накара да влязат четирима слуги и чисто и просто им заповяда да отнесат ранения. Шарни се вкопчи в дървената част на леглото, удари силно единия, а другите заплаши както Шарл XII в Бендери71. Доктор Луи се опита да го уговори. Отначало Шарни беше доста разумен, но тъй като слугите бяха настойчиви, той така се напъна да им се противопостави, че раната се отвори отново, започна да тече кръв и той загуби съзнание. Шарни изпадна в още по-тежки бълнувания от предишните. Започна да крещи, че искат да го махнат оттам, за да го лишат от виденията му по време на сън, но че всичко е напразно, че виденията винаги ще му се усмихват, че го обичат, че ще идват да го навестяват въпреки забраната на доктора, че жената, която го обича, е толкова високопоставена, че не се страхува от никакъв отказ.
Докторът се уплаши, побърза да изпроводи слугите и се зае отново с раната. Той бе решил, след като излекува физиката, да се захване и с психическото състояние на Шарни. Докторът успя да облекчи телесното положение, но бълнуването не престана, нещо, което просто го ужасяваше, тъй като при загубването на съзнание болният можеше да полудее. За един ден състоянието му толкова се влоши, че докторът почна да мисли за някакви по-силни лекарства. Болният погубваше не само себе си, но и кралицата. Вместо да говори, крещеше, а вместо да си спомня, измисляше. Най-лошото беше, че в минути, когато мислите му се проясняваха, а такива минути не бяха малко, Шарни ставаше по-луд, отколкото в своето увлечение.
Докторът завари Мария-Антоанета умислена и в същото време радостна, защото предполагаше, че ще й съобщи добри новини за болния. Но тя се изненада много. Още при първия въпрос Луи направо отговори, че болният е много зле.
— Как! — извика кралицата. — Вчера беше съвсем добре.
— Не, госпожо, беше съвсем зле.
— Но аз изпратих Мизери и тя ми донесе добри новини от вас — продължи кралицата.
— Исках да ви излъжа.
— Какво значи това? — отвърна пребледняла кралицата. — Ако е зле, защо ще го криете от мен? Какво толкова има тук, за да се страхувам, докторе, ако не едно съвсем обикновено нещастие за съжаление.
— Госпожо…
— Ако е добре, защо да се безпокоя, когато се отнася за един добър служител на краля? Отговорете открито с „да“ или с „не“. Какво става с болестта? Какво му е на болния? Има ли опасност?
— За него по-малко, отколкото за други, госпожо.
— Ето къде започват загадките, докторе — каза нетърпеливо кралицата. — Обяснете!
— Трудно е, госпожо — отговори докторът. — Болката на граф Дьо Шарни е душевна. Раната представлява само допълнителна мъка, повод за бълнуване.
— Душевна болка! У господин Дьо Шарни!
— Да, госпожо, аз наричам душевно всичко, което не може да се изследва със скалпела. Разрешете ми да не говоря по-подробно пред Ваше величество.
— Искате да кажете, че графът… — настоя кралицата.
— Е, добре. Искам да кажа, че графът е влюбен, ето какво имам да известя. Ваше величество търсеше обяснение и аз обяснявам.
Кралицата повдигна леко рамене, което значеше „хубава работа“!
— Смятате ли, че може да се лекува така от една рана? — възрази докторът. — Не, болката се задълбочава и от временното бълнуване господин Дьо Шарни ще изпадне в смъртоносна мономания72. Тогава…
— Тогава, докторе?
— Ще погубите младия мъж, госпожо.
— Наистина, докторе, изненадана съм от държането ви. Да погубя този млад мъж! Аз ли съм причината той да е луд?
— Ако сега вие не сте причината — продължи, повдигайки рамене докторът, — ще бъдете по-късно.
— Ами дайте съвет, то е част от вашата професия — каза по-меко кралицата.
— Значи ли да дам предписание?
— Да, ако искате.
— Ето. Нека младежът бъде лекуван с балсам или с меч, нека жената, чието име произнася, всеки миг го убива или лекува.
— Пак с вашите крайности — прекъсна го кралицата, станала отново нетърпелива. — Убива… лекува… големи думи! Можеш ли да убиеш някого със строгост? Може ли да се излекува с усмивка някой луд клетник?
— Е, ако не вярвате и вие — каза докторът, — не ми остава нищо друго, освен да представя на Нейно величество моите най-смирени почитания и да си тръгна.
— Нека видим най-напред отнася ли се това за мен!
— Не зная и не искам да знам нищо. Повтарям ви само, че господин Дьо Шарни е разумен луд и че разсъдъкът му може да го направи безумец и да го убие, а лудостта може да го направи разумен и да го излекува. Ако желаете да избавите този палат от викове, бълнувания и от скандал, вие трябва да направите избор.
— Какъв?
— Е, какъв? Аз само изготвям рецепти, а не давам съвети. Сигурен ли съм, че чух това, което чух, че видях това, което очите ми видяха!
— Хайде, предположете, че ви разбирам. Какво ще произлезе от това?
— Две щастия: едното, най-доброто за вас, както и за всички ни, е, че болният, улучен в сърцето от този сигурен кинжал, наречен разсъдък, ще види, че започналата сега агония вече свършва. Другото… е, добре, другото… Госпожо, извинете ме, сбърках, като видях два изхода в този лабиринт. За Мария- Антоанета, за кралицата на Франция, има само един.
— Разбирам ви, говорихте чистосърдечно, докторе. Жената, заради която господин Шарни е загубил разсъдъка си, трябва да му го възвърне волю-неволю.
— Много добре! Така е.
— Тя трябва да има смелостта да иде и да разруши неговите мечти, да стъпче змията, която се е свила дълбоко в душата му и го измъчва.
— Да, Ваше величество.
— Предупредете някого, госпожица Дьо Таверне например.
— Госпожица Дьо Таверне? — попита докторът.
