— Да, ще уредите всичко, раненият да ни приеме както трябва.
— Готово, госпожо.
— Без никакво щадене.
— Необходимо е.
— Но — каза тихо кралицата — по-тъжно е, отколкото си представяте, да се отиде така и да се потърси живота или смъртта на един човек.
— Точно това правя всеки ден, когато започвам да лекувам неизвестна болест. Ще лекувам ли с лекарство, което унищожава болестта, или с лек, който убива болния.
— Вие, вие сте, разбира се, за това да се убие болният, нали? — попита, потръпвайки, кралицата.
— Е! — отговори мрачно лекарят. — Все пак тогава би умрял един човек за честта на кралицата. Колко умират всеки ден от прищявката на краля? Хайде, госпожо, нека отидем!
Кралицата въздъхна и последва стария доктор; не успяха да открият Андре.
Беше единадесет часът сутринта. След като прекара в бълнуване една ужасна нощ, Шарни, облечен, спеше в едно кресло. Слабият отблясък на деня едва преминаваше през грижливо затворените капаци на прозорците. Всичко беше подготвено така, че да предпази болния от нервното дразнене, първоначална причина на неговото страдание. Докторът бе решил да нанесе силен удар и нямаше да отстъпи пред кризата, която можеше да убие болния. Вярно е също, че тя можеше и да го спаси.
Кралицата, в сутрешно облекло, с обикновена прическа, влезе внезапно в коридора, който водеше към стаята на Дьо Шарни. Докторът й беше препоръчал да не се колебае, да не се оглежда, а да влезе веднага, решително, за да произведе необходимото силно въздействие. Тя завъртя толкова бързо гравираната дръжка на първата врата в преддверието, че една жена, загърната в наметало, навела се към вратата на стаята на Шарни, едва успя да се изправи и да се удържи на краката си, макар че разстроеното й лице и разтреперани ръце издаваха липсата на спокойствие.
— Андре! — извика изненадана кралицата. — Вие тук?
— Аз! — отвърна пребледняла и смутена Андре. — Да, аз, Ваше величество. Аз! Но, Ваше величество, това вие ли сте?
— О-о, усложнения! — прошепна докторът.
— Търсих ви навсякъде — каза кралицата. — Къде бяхте?
В думите на кралицата имаше известни нотки, които не отговаряха на обикновената й любезност. Един вид това бе начало на разпит, израз на подозрение. Андре се уплаши, тя най-много се страхуваше, че нейната необмислена постъпка ще разкрие чувствата й, които според нея бяха ужасяващи. Толкова горда, колкото си беше, тя се реши да излъже за втори път.
— Тук, както виждате — отговори Андре.
— Без съмнение, но как и защо сте тук?
— Госпожо — отговори Андре, — казаха ми, че Ваше величество е поръчала да ме търсят, и аз дойдох.
Кралицата не повярва и настоя.
— Как отгатнахте къде отивам?
— Лесно, госпожо. Вие бяхте с доктор Луи и са ви видели да преминавате през малките апартаменти, явно сте имали намерение да дойдете в това крило.
— Добре — продължи кралицата, която все още се съмняваше, но вече не беше толкова строга.
Андре направи последно усилие.
— Госпожо — каза тя, усмихвайки се, — ако Ваше величество имаше намерение да се крие, тя не би трябвало да се появи в закритите галерии, както направи сега, за да дойде тук.
„Тя има право — каза си кралицата, — стократно има право. Аз имам лошия навик да не се старая да отгатна никога и тъй като малко се впускам в разсъждения, не се доверявам на разсъжденията на останалите.“ Кралицата чувстваше, че ще има нужда от снизходителност, ето защо й беше необходимо доверено лице. Понеже нейната душа не бе сбор от кокетство и недоверие, както е обикновено при другите жени, кралицата вярваше на приятелски чувства, а и тя самата можеше да обича. Жените, които нямат вяра в себе си, не се доверяват и на другите. Голямото нещастие, което наказва кокетките, е, че никога не вярват в обичта на своите любовници. Мария-Антоанета бързо забрави за впечатлението, което й направи госпожица Дьо Таверне пред вратата на стаята на Шарни. Тя взе за ръка Андре, накара я да отключи вратата и като мина бързо първа, влезе в стаята на болния, докато докторът и Андре останаха отвън. Щом кралицата се отдалечи, Андре вдигна към небето изпълнен с гняв и болка поглед, в който изразяваше нещо като яростно заклинание.
Добрият доктор я хвана под ръка и тръгна по коридора.
— Смятате ли, че тя ще успее? — попита той.
— Да успее, в какво да успее? Боже мой! — възкликна Андре.
— Да накара да пренесат другаде клетия безумец, който може да умре тук, ако продължат бълнуванията му.
— Ще оздравее ли другаде? — попита Андре.
Докторът я погледна изненадан и разтревожен.
— Смятам, че да — отговори той.
— О! Дано успее тогава! — отвърна клетото момиче.
55.
Възстановяване на силите
В това време кралицата бе отишла право към креслото на Шарни. При изтропването на пантофите й по пода Шарни повдигна глава.
— Кралицата! — тихо каза той и се опита да стане.
— Кралицата, да, господине — побърза да каже Мария-Антоанета, — кралицата, която знае какво вършите, за да загубите разсъдъка и здравето си, кралицата, която обиждате по време на вашите бълнувания, кралицата, която обиждате и когато сте в съзнание, кралицата, която се грижи за своята чест и за вашата сигурност! Ето защо тя идва при вас, господине, и не трябва да я посрещате така.
Силно развълнуван и разтреперан, Шарни беше станал.
— Възможно ли е — продължи кралицата, трогната от уважението и от мълчанието му — един благородник, известен някога като един от най-преданите на короната, да злепоставя като неприятел доброто име на една жена? Защото, запомнете, господин Дьо Шарни, още при първата ни среща сте видели не кралицата, а жената, и вие никога не бива да го забравяте.
Увлечен от тези думи, избликвали от сърцето на кралицата, Шарни поиска да каже поне една дума в своя защита, но Мария-Антоанета не го остави.
— Какво ли щяха да направят моите неприятели — продължи тя, — ако вие давате пример за измяна?
— Измяна… — едва промълви Шарни.
— Господине, моля, изберете. Или сте безумец и аз ще ви лиша от възможността да правите зло, или сте предател и аз ще ви накажа.
— Госпожо, не казвайте, че съм предател. В устата на кралете това обвинение предхожда смъртната присъда, в устата на една жена те позори. Като кралица — убийте ме, като жена — пощадете ме.
— В състояние ли сте да прецените добре, господин Шарни? — каза с променен глас кралицата.
— Да, госпожо.
— Съзнавате ли вината си спрямо мен и вашето престъпление спрямо… краля?
— Боже мой! — прошепна нещастникът.
— Защото, вие, господа благородници, забравяте прекалено лесно, че кралят е съпруг на жената, която вие обиждате, вдигайки очи към нея. Кралят е баща на бъдещия ви господар, моя престолонаследник. Кралят е по-велик и по-добър мъж от всички вас, един мъж, който аз почитам и обичам.
— О! — издаде приглушен стон Шарни и за да не падне, той се принуди да се опре с ръка на пода.
Неговият стон прониза като стрела сърцето на кралицата. Тя прочете в угасналия поглед на младия мъж, че ще бъде смъртно наранен, ако веднага не изтегли стрелата, която беше забила сама в раната. Състрадателна и добра, тя се ужаси от бледността и слабостта на виновника и не бе далеч от мисълта да
