— Нали, монсеньор — прекъсна го Балзамо, — не съм се променил с възрастта и съм много добър пример за последиците от моя начин на живот.
— Признавам го, господине, но вие сте над човешката природа, вие раздавате на всички злато и здраве.
— За здравето не възразявам, монсеньор, но златото, о, не…
— Не правите ли вече злато?
— Не, монсеньор.
— А защо?
— Защото загубих последната частичка от една необходима съставка, която моят учител, мъдрецът Алтотас, ми даде, когато дойде от Египет. Единствената рецепта, която не съм притежавал лично.
— Той запазил ли я е?
— Не… всъщност да, запазил или отнесъл в гроба си, както искате.
— Той е мъртъв?
— Аз го загубих.
— Как не сте продължили живота на този човек, необходимия пазител на необходимата рецепта, вие, който сте се запазили жив и здрав от векове, както казвате?
— Защото аз мога да направя всичко срещу болестта, срещу раната, но нищо — срещу злополуката, която убива, без да могат да ме извикат.
— Злополуката ли сложи край на дните на Алтотас?
— Сигурно сте разбрали, тъй като знаехте за моята смърт.
— Пожарът на улица „Сен Клод“, в който изчезнахте.
— Пожарът погуби само Алтотас, или по-скоро мъдрецът, уморен от живота, е пожелал да умре.
— Странно.
— Не, естествено е. Аз на свой ред сто пъти съм мислил да престана да живея.
— Да, но вие продължавате да живеете.
— Защото аз избрах състоянието на младост, в което доброто здраве, страстите, удоволствията на тялото ми доставят още развлечение. Напротив Алтотас бе избрал състоянието на старост.
— Алтотас трябваше да постъпи като вас.
— Не, той беше човек задълбочен и по-добър от всички на този свят, интересуваше го само науката. А младостта с буйна кръв, страстите, удоволствията щяха да го отклонят от вечното съзерцание. Монсеньор, важно е да се пазиш от възбуда. За да мислиш добре, трябва да умееш да потъваш в несмутима дрямка. Старецът размишлява по-добре от младежа, но обсеби ли го тъгата, лек вече няма. Алтотас е мъртъв, жертва на своята преданост към науката. А аз живея като светски човек, губя времето си и не правя нищо. Аз съм растение… не смея да кажа цвете, не живея, аз просто дишам.
— О! — прошепна кардиналът. — С възкръсналия човек всичките ми обърквания отново се появяват. Вие, господине, ме връщате към времето, когато магията на вашите думи, когато чудото на вашите действия удвояваха всичките ми способности и издигаха в очите ми достойнството на едно създание. Вие ми припомняте двете мечти на моята младост. Преди десет години, знаете го, вие се явихте пред мен.
— Зная, двамата много загубихме, хайде, монсеньор, аз не съм вече мъдрец, а учен. Вие вече не сте красив младеж, а хубав принц. Спомня ли си монсеньорът за онзи ден, когато в кабинета ми аз ви обещавах любовта на една жена, чиито руси коси бе разглеждала внимателно моята ясновидка?
Кардиналът пребледня, после изведнъж почервеня. Страхът и радостта сякаш спираха биенето на сърцето му.
— Спомням си — каза той, — но смътно…
— И така — продължи, усмихвайки се, Калиостро, — да видим дали още мога да мина за магьосник. Почакайте да се съсредоточа над тази мисъл.
Той размишляваше.
— Онази руса жена, рожба на вашите любовни мечти — продължи след малко той, — къде е, какво прави? А, ето, по дяволите, виждам я, да… и вие сте я видели днес. Нещо повече, вие направо излизате оттам.
Кардиналът сложи ледената си ръка на силно биещото си сърце.
— Господине — каза кардиналът тъй тихо, че Калиостро едва го чу, — за Бога…
— Искате ли да говорим за друго? — каза любезно гадателят. — О, аз съм на вашите услуги, монсеньор. Разполагайте с мен, моля ви.
Калиостро се разположи свободно на един диван, което кардиналът беше забравил да му предложи в началото на този интересен разговор.
59.
Длъжникът и кредиторът
Кардиналът, почти замаян, гледаше своя гост.
— Добре! — каза Калиостро. — Сега, когато подновихме познанството си, монсеньор, нека поговорим, ако желаете.
— Да — отвърна прелатът, съвземайки се малко по малко, — да поговорим за изплащането, което…
— Което ви посочих в писмото си, нали! Ваше високопреосвещенство бърза да узнае…
— О, това беше предлог, нали, поне доколкото предполагам?
— Не, монсеньор, ни най-малко, беше действителност, и то от най-сериозните, уверявам ви. Това изплащане си струва труда да бъде направено, тъй като се отнася за петстотин хиляди ливри, а петстотин хиляди ливри са голяма сума.
— Сума, която вие любезно ми дадохте на заем — каза кардиналът и по лицето му се появи лека бледност.
— Да, монсеньор, която ви дадох на заем — отговори Балзамо. — Приятно ми е да видя такава добра памет у един прочут принц.
Ударът бе нанесен, кардиналът усети как по челото и по бузите му се стича студена пот.
— За миг си помислих — каза кардиналът, като се опита да се усмихне, — че свръхчовекът Жозеф Балзамо е отнесъл своята полица в гроба, хвърляйки в огъня моята разписка.
— Монсеньор — отговори важно граф Калиостро, — животът на Жозеф Балзамо е нерушим, както и листът хартия, който смятате, че е унищожен. Смъртта няма власт над еликсира на живота, огънят няма власт над амианта78.
— Не разбирам — каза смаян кардиналът.
— Ей сега ще разберете, монсеньор, сигурен съм — каза Калиостро. — Като разпознаете вашия подпис.
Той му подаде една сгъната бележка, която, преди още да я разгърне, накара принца да извика:
— Моята разписка. Но вие я бяхте изгорили, господине, аз видях пламъка от нея.
— Вярно, аз хвърлих хартийката в огъня — каза графът, — но, както казах, монсеньор, случайността е пожелала да напишете разписката върху парче амиант вместо върху обикновена хартия, така че аз я намерих неповредена сред загасващите въглени.
— Господине — каза с известно високомерие кардиналът, защото той смяташе, че вижда в описанието на разписката белег на недоверие, — вярвайте ми, че аз нямаше да отрека моя дълг и без тази хартия, аз не се отказвам от бележката и вие грешите, като ме заблуждавате.
— Аз да ви заблуждавам, монсеньор, и за миг не съм имал подобно намерение, кълна се.
Кардиналът кимна.
— Накарахте ме да повярвам, господине — продължи кардиналът, — че разписката е унищожена.
— За да можете спокойно и щастливо да използвате петстотин хиляди ливри — отговори на свой ред Балзамо и леко повдигна рамене.
— В края на краищата, господине — продължи кардиналът, — как оставихте цели десет години една такава сума, без да я потърсите?
— Знаех, монсеньор, при кого е вложена. Събитията, забавленията, крадците често са ограбвали цялото ми имущество. Но като знаех, че държа тези пари на сигурно място, аз търпях и чаках до последния миг.
