Ваше величество сигурно е узнала, че кралят отказа кредита. Неразбираемо е, госпожо, върнах се от съвета болен и обхванат от мъка.
— Четете — рече кралицата, като подаде бележката на граф Д’Артоа.
— Има хора, които казват, че ограбваме хазната, сестро! — каза високо принцът. — Така действа…
— Един съпруг — прошепна глухо кралицата. — Сбогом, братко.
— Приемете моите съчувствия, скъпа сестро, ето, че съм предупреден, защото исках утре и аз да помоля за пари.
— Да потърсят госпожа Дьо ла Мот — каза кралицата на госпожа Дьо Мизери и след като помисли малко, добави — навсякъде, веднага.
61.
Кралицата Мария-Антоанета, жената Жана дьо ла Мот
Куриерът, когото изпратиха в Париж за госпожа Дьо ла Мот, откри графинята при кардинал Дьо Роан.
Жана бе отишла на гости при Негово преосвещенство, беше обядвала и вечеряла там. Сега тя разговаряше с него за злополучното изплащане на дълга, когато куриерът дойде да попита дали графинята е у господин Дьо Роан. Находчивият портиер отговори, че Негово преосвещенство е излязъл и че госпожа Дьо ла Мот не е в дома му, но много лесно можело да й се предаде това, което кралицата бе възложила на своя пратеник, понеже графинята вероятно ще дойде вечерта.
— Да се яви във Версай колкото се може по-бързо — каза куриерът и тръгна да разнесе същото съобщение по всички предполагаеми жилища на скитащата се графиня.
Куриерът току-що си беше отишъл и портиерът, без да ходи някъде далеч, изпрати просто жена си при господин Дьо Роан, за да предупреди госпожа Дьо ла Мот. Двамата съдружници размишляваха върху несигурността на големите суми. Когато графинята получи съобщението, разбра, че е належащо да тръгне. Тя поиска от кардинала два бързи коня, той я настани в една карета без герб и докато разсъждаваше върху известието, графинята бе откарана толкова бързо, че след един час пристигна в замъка. Там я чакаха и незабавно я въведоха при Мария-Антоанета. Кралицата се беше оттеглила в стаята си. Нощният й тоалет беше направен, друга жена в апартамента нямаше освен госпожа Дьо Мизери, която четеше нещо на кралицата в малкия будоар. Мария-Антоанета бродираше или по-скоро се преструваше, че бродира, тя се вслушваше с безпокойство във всеки шум отвън, когато Жана изникна пред нея.
— А! — извика кралицата. — Ето ви тук, много добре. Една новина… графиньо.
— Добра ли е, госпожо?
— Преценете сама. Кралят е отказал петстотинте хиляди ливри.
— На господин Дьо Калон?
— На всички. Кралят не иска да ми даде пари. Тези неща засягат само мен.
— Боже мой! — прошепна графинята.
— Не е за вярване, нали, графиньо? Да се откаже, да се задраска вече направеното разпореждане. Нека не говорим вече за минали неща. Върнете се бързо в Париж. Кажете на кардинала, който направи голяма жертва, за да ми достави удоволствие, че приемам неговите петстотин хиляди ливри до следващото тримесечие. Себично е от моя страна, графиньо, но се налага… аз злоупотребявам.
— О, госпожо — промълви Жана, — загубени сме, господин кардиналът вече няма пари.
Кралицата подскочи, сякаш току-що бе ранена или обидена.
— Няма… вече… пари — едва изговори тя.
— Госпожо, съвсем неочаквано за господин Дьо Роан поискаха от него да изплати един стар дълг. Било въпрос на чест и той го е изплатил.
Кралицата се спря като зашеметена от това нещастие.
— Много съм любопитна, нали? — каза кралицата. — Все с мен ли се случват всички тези грешки? Откъде знаете, графиньо, че господин Дьо Роан няма вече пари?
— Каза ми за това нещастие преди час и половина, госпожо. Нещастието е още по-непоправимо, тъй като петстотинте хиляди бяха, както се казва, забравени стари дългове.
Кралицата подпря с ръце главата си.
— Трябва да се вземе решение — добави тя.
„Какво ли ще направи кралицата?“ — помисли си Жана.
— Виждате, графиньо, това е ужасен урок. Наказана съм, че тайно от краля постъпих така глупаво — от посредствена амбиция и от дребнаво предизвикателство. Нямам никаква нужда от това колие. Съгласна ли сте?
— Вярно, госпожо, но ако една кралица се съобразява само с нуждите и вкусовете си…
— Искам да се съобразявам преди всичко със спокойствието и щастието на моя дом. Достатъчен беше само този първи провал, за да ми покаже на колко неприятности щях да се изложа, колко изпълнен с нещастия бе избраният път, а сега аз се отказвам. Да действаме открито, да действаме свободно, да действаме просто.
— Госпожо!
— За да започнем, нека пожертваме нашата суета пред олтара на дълга, както щеше да каже господин Дора81.
Кралицата въздъхна и добави:
— Колието обаче беше много хубаво!
— То все още е хубаво, госпожо. Парите, вложени в него, не са изгубени.
— Отсега то представлява за мен само купчинка камъни. След като човек си е поиграл с тях на дама, както правят децата, като изиграят играта си, той ги захвърля и забравя за тях.
— Какво иска да каже кралицата?
— Кралицата иска да каже, скъпа графиньо, че ще вземете обратно кутията с колието, донесено… от господин Дьо Роан… за да го занесете на бижутерите Бьомер и Босанж.
— Да им го върна?
— Точно така.
— Но, госпожо, Ваше величество е дала двеста и петдесет хиляди ливри капаро.
— Печеля още двеста и петдесет хиляди ливри, графиньо, ето ме в съгласие със сметките на краля.
— Госпожо! Госпожо! — извика графинята. — Да се загуби така четвърт милион! Защото може да се случи бижутерите да създадат трудности и да не върнат парите, с които щяха да разполагат.
— Имам го предвид и се отказвам от капарото, при условие че сделката бъде развалена. Откакто предугадих този край, графиньо, ми олекна. Графиньо, отнесете веднага кутията. Бижутерите ще спечелят. Двеста и петдесет хиляди ливри за подарък е добра печалба, която имат от мен, а освен това колието си остава у тях. Мисля, че няма да се оплакват и никой нищо няма да научи. Кардиналът го е направил, за да ми достави радост. Ще му кажете, че за мен е удоволствие да не притежавам колието, и ако е умен човек, той ще ме разбере, ако е добър свещеник, ще одобри и подкрепи моята жертва.
След тези думи кралицата подаде на Жана затворената кутия с бижуто, Жана леко я отблъсна.
— Госпожо, защо да не издействаме още една отсрочка?
— Да молим, значи да се унижаваме, графиньо, да издействаме, значи да бъда унижена. Отнесете кутията, мила, отнесете я!
— Помислете, госпожо, какъв шум ще вдигнат бижутерите, те ще изпитват съжаление към вас. Вашият отказ ще бъде също така позорен, както и вашето съгласие. Всички ще научат, че диамантите са били на ваше разположение.
— Никой нищо няма да узнае. Аз вече не дължа нищо на бижутерите, аз вече няма да ги приемам, добре е да мълчат поне заради двеста и петдесетте хиляди ливри, а моите неприятели, вместо да кажат, че купувам диаманти за милион и половина, ще кажат, че хвърлям парите си в търговията. Това е по-малко неприятно. Отнесете ги, графиньо, отнесете и благодарете от мое име на господин Дьо Роан за благоволението му и за добрата му воля.
С властно движение на ръката кралицата предаде кутията с бижуто на Жана, която не без вълнение
