— Слушайте, скъпо дете, всеки добре възпитан мъж, види ли хубава жена, се старае да й се хареса, когато е свободен като мен. Ще признаете обаче пред мен, че ако малко съм ви ухажвал, то не е било дълго. Беше съвсем естествено да се въздържам, като виждах колко обичате господин Дьо Бозир.
— О, не ми се подигравайте!
— Не ви се подигравам, честно! Вие устояхте тъй решително.
— О, нали! — извика Олива, очарована, че е забелязана нейната съпротива.
— Заради вашата любов… — каза равнодушно Калиостро.
— Но вашата любов — възрази Олива — не беше никак настойчива.
— Аз не съм нито толкова стар, нито толкова грозен, нито глупав, нито пък беден, че да понеса отказ или успех от едно лесно прелъстяване, госпожице. Вие винаги щяхте да предпочетете господин Дьо Бозир, аз го почувствах и се примирих.
— О, не! — каза кокетката. — Това, че ми подадохте ръка, че ме посещавате, че ме ухажвате така почтително, не беше ли една малка надежда за мен?
Коварната Олива просто изгаряше с поглед посетителя, дошъл, сякаш за да попадне в клопката на нещо, което тя дълго време не беше правила.
— Признавам — отговори Калиостро. — Вие сте толкова проницателна, че нищо не може да ви устои.
Той се престори, че навежда очи, за да не бъде разкъсан от пламъка, който искреше в погледа на Олива.
— Да се върнем на Бозир — каза тя, засегната от равнодушието на графа. — Какво прави, къде е скъпият ми приятел?
Калиостро я изгледа с известна нерешителност и продължи:
— Казах, че ми се иска да ви свържа с него.
— Не, не го казахте — отвърна пренебрежително тя, — но тъй като ми го съобщавате, приемам го като споменато. Продължете. Защо не го доведохте? Щеше да бъде мило. Той свободен ли е…
— Защото — отговори Калиостро, без да се учудва от насмешката си, — господин Бозир, който е много умен като вас, има също работа с полицията.
— Също! — извика Олива и побледня, защото този път видя самата истина. — Какво е направил?
— Една лудория, нещо като изплъзване, много находчиво, аз го наричам забавна шега, но подозрителните хора като господин Дьо Кросън, ами знаете колко е труден господин Дьо Кросън, е, добре, те наричат това кражба.
— Кражба! — извика Олива ужасена. — Боже мой!
— Една хубава кражба, да! Личи си, че горкият Бозир има вкус към хубавите неща.
— Господине… господине… арестуван ли е?
— Не, но е уличен.
— Заклевате ли ми се, че не е арестуван и не е заплашен?
— Мога да се закълна, че не е арестуван, но що се отнася до второто, не мога да твърдя нищо. Разбирате, скъпо дете, че когато човек е заподозрян, той е следен или поне търсен, а със своята фигура, с външността си, с всичките си добре известни качества господин Дьо Бозир, ако се покаже, ще бъде веднага заловен от тайните агенти. Помислете малко каква мрежа ще оплете господин Дьо Кросън, за да залови вас чрез господин Бозир и да залови Бозир чрез вас.
— О! Той трябва да се скрие! Клетото момче! Аз също ще се скрия. Помогнете ми да избягам от Франция, господине. Помъчете се да ми направите тази услуга, защото тук, виждате, затворена, задушена, няма да устоя на желанието да извърша един ден някоя глупост.
— Какво наричате глупост, скъпа госпожице?
— Да се покажа, да глътна малко въздух.
— Не преувеличавайте, моя добра приятелко, вие вече сте толкова бледа, ще загубите хубавото си здраве. Господин Бозир няма да ви обича вече. Дишайте чист въздух, колкото искате, забавлявайте се, гледайте, като минават хора.
— Хайде! — извика Олива. — Ето, че ви е яд на мен и също ще ме изоставите. Аз може би ви преча.
— На мен? Луда ли сте? Защо да ми пречите? — каза със сериозен и леден тон той.
— Защото… човек, който предпочита една жена, един виден човек като вас, един хубав благородник, какъвто сте вие, има право да се ядоса, дори да се отврати, ако една луда като мен го отхвърля. О, не ме напускайте, не ме погубвайте, не ме намразвайте, господине!
Колкото уплашена, толкова и изпълнена с желание да се хареса, младата жена се доближи до Калиостро и го прегърна.
— Клето малко момиче! — каза Калиостро и най-невинно я целуна по челото. — Колко се страхувате! Нямайте лошо мнение за мен, мое момиче. Вас ви грозеше опасност, аз ви направих услуга, бях загрижен за вас, върнах се, но това е всичко. Аз не ви мразя, вие не ми дължите признателност. Аз постъпвах така за себе си, вие постъпихте така за вас, ние сме квит.
— О, господине, колко сте добър, колко сте щедър!
Олива сложи и двете си ръце върху рамената на Калиостро. Като я гледаше с обичайното си спокойствие, той каза:
— Виждате, Олива, сега вие ми предлагате любовта си, аз… Ако ми бяхте предложили вашето прекрасно тяло, аз щях да откажа, толкова обичам да предизвиквам само истински чувства, освободени от всякакъв интерес. Вие решихте, че съм користен, попаднахте в моята зависимост. Вие мислехте, че сте задължена, аз ще смятам, че сте по-признателна, отколкото нежна, по-уплашена, отколкото влюбена. Да останем такива, каквито сме. Така изпълнявам желанието ви. Аз предугаждам всички ваши скрупули.
Олива свали ръцете си от него и се отдалечи засрамена, унизена от щедростта на Калиостро, нещо, което тя не очакваше.
— Така — каза графът, — скъпа Олива, договорихме се, ще ме използвате като приятел, ще ми имате пълно доверие, ще използвате къщата, парите и моя кредит…
— И ще си кажа — продължи Олива, — че на този свят има много по-достойни мъже от всички, които съм срещала досега.
Тя произнесе тези думи с чар и достойнство, които оставиха дълбока диря в коравосърдечната душа, чието тяло някога се наричаше Балзамо. „Всяка жена е добра — помисли той, — когато човек е докоснал струната на сърцето.“ После той се приближи до Никол.
— От тази вечер ще живеете на последния етаж на къщата. Това е апартамент от три стаи, високо над булеварда и над улица „Сен Клод“. Прозорците гледат към Менилмонтан и към Белвил. Някои хора могат да ви видят. Те са добри съседи, не се страхувайте от тях. Услужливи са, без някакви особени връзки, без да имат подозрения каква сте. Може да ви видят, без да им се представяте, все пак не се показвайте пред минувачите, защото по улица „Сен Клод“ понякога следят агентите на господин Дьо Кросън. Там поне ще имате слънце.
Олива плесна радостно с ръце.
— Искате ли да ви заведа горе? — каза Калиостро.
— Тази вечер?
— Да, разбира се, тази вечер. Притеснява ли ви? — попита Калиостро.
Олива го погледна проницателно. Една смътна надежда се настани в душата й, или по-скоро в нейната суетна и покварена глава.
— Да отидем — каза тя.
Графът взе един фенер от преддверието, отвори няколко врати и като се изкачи, следван от Олива, по една стълба, стигна до третия етаж и до апартамента, който беше определил за Олива. Олива намери жилището подредено, с много цветя, съвсем обитаемо.
— Сякаш ме чакат тук — възкликна тя.
— Не вас — каза графът, — а мен, защото обичам изгледа от тази къща и защото често спя тук.
Един въпрос се зараждаше на устните на Олива, когато Калиостро я спря.
— Тук няма да ви липсва нищо — каза той. — След четвърт час камериерка ще бъде край вас. Довиждане, госпожице.
