Олива откри по лицето на младата жена всички характеристики на аристокрацията и заключи, че тя е горда и неспособна да се развълнува. Тя се отказа. Олива обърна гръб, нацупи се очарователно и пак застана на слънце, този път залязващо слънце, за да се върне в компанията на цветята си, снизходителни другарки, които, също благородни, също елегантни, също напудрени, също кокетни като най-знатните дами, все пак позволяват да ги докосват, да ги вдъхват и да отвръщат с уханието си, със свежестта си и с трептящия си досег на приятелска или любовна целувка.
Никол не мислеше, че тази уж горда жена беше Жана дьо Валоа, графиня Дьо ла Мот, която от предния ден търсеше някаква идея; че тази идея имаше за цел да попречи на Мария-Антоанета и на кардинал Дьо Роан да се виждат; че един още по-голям интерес налагаше кардиналът, като не се вижда вече насаме с кралицата, да вярва твърдо, че продължава да я вижда, и следователно ще се задоволи с тази илюзия и ще престане да иска да я вижда действително. Сериозни идеи, напълно законни основания за старанието на една млада жена да не помръдне глава в течение на два часа.
Ако Никол знаеше това, нямаше от яд да се крие сред цветята си. Нямаше да стои там и нямаше да хвърли от балкона саксия росен, която с трясък да падне на пустата улица. Уплашена, Олива погледна бързо каква пакост може да е направила. Замислената дама се стресна от шума, видя саксията на паважа, върна се от последицата към причината, тоест вдигна очи от уличния паваж към терасата на къщата. И тя видя Олива. Видя я и нададе див вик, вик на ужас, вик, който завърши с бързо движение на цялото й тяло, толкова вцепенено и толкова смразено досега. Очите на Олива и очите на дамата най-после се срещнаха, запитаха се, проникнаха едни в други. Жана извика първо: „Кралицата!“
После внезапно, като сключи ръце и сбърчи вежди, без да смее да помръдне, от страх да не прогони необикновеното видение, промълви: „Ох, търсех начин, ето го!“
В този миг Олива чу зад себе си шум и се обърна бързо. Графът стоеше в стаята й. Той бе забелязал, че двете се бяха познали взаимно. „Видели са се!“ — рече той.
65.
Двете съседки
От минутата когато двете жени се забелязаха, Олива, пленена от хубостта на своята съседка, вече не се правеше, че не й обръща внимание. Извръщайки се предпазливо сред цветята, тя отвърна с усмивка на изпращаните й усмивки. При посещението си Калиостро не бе пропуснал да й препоръча най-голяма сдържаност.
— Особено — бе казал той — не общувайте със съседки.
Това изречение бе надвиснало като злокобен камък над главата на Олива, която вече си доставяше приятно занимание с ръкомаханията и поклоните на съседката. Да не общува със съседки значеше да обърне гръб на очарователната жена, чиито очи бяха толкова бляскави и благи, всяко нейно движение — толкова пленително, значеше да се откаже да води телеграфен разговор за дъжда и хубавото време, значеше да скъса с една приятелка. Защото въображението на Олива летеше дотам, че Жана беше вече за нея любопитен и скъп предмет. Хитрушата отговори на покровителя си, че ще се старае да го слуша и че няма да се впуска в никакви запознанства със съседките. Но той едва си бе отишъл, и тя се настани на балкона така, че да поглъща цялото внимание на съседката си.
А последната, изглежда, и не искаше повече, защото още на първите направени й аванси за сближение отвърна с поклони и въздушни целувки. Олива се стараеше всячески да й откликва; тя забеляза, че непознатата вече не се отделя от прозореца и че както винаги гледа било да прати едно „довиждане“, когато излизаше, било едно „добър ден“, когато се връщаше — изглежда, всичките си нежни чувства бе съсредоточила към балкона на Олива. Това положение трябваше скоро да бъде последвано от опит за сближение. Ето какво стана.
Два дни по-късно, идвайки да види Олива, Калиостро се оплака от едно посещение, направено у дома му от някаква непозната особа.
— Как така? — попита Олива и леко се изчерви.
— Да — отговори графът, — една много красива, млада, елегантна дама се явила и говорила с един слуга, привлечен от настойчивото й звънене. Попитала го коя може да е младата особа, която живее в третата къща, вашия апартамент, скъпа моя. Тази жена сигурно е имала предвид вас. Искала да ви види. Значи ви познава. Значи има някакви намерения спрямо вас, значи сте открита? Пазете се, полицията има шпиони жени, както има агенти мъже, предупреждавам ви, че няма как да откажа да ви предам, ако господин Дьо Кросън ви поиска от мен.
Вместо да се уплаши, Олива бе познала бързо по описанието своята съседка, беше й много признателна за нейната благосклонност и решена твърдо да й се отблагодари с всички разполагаеми средства, но скри това от графа.
— Не ви ли е страх? — попита Калиостро.
— Никой не ме е видял — отговори Никол.
— Значи тя не е искала да се види с вас?
— Мисля, че не.
— Но за да разбере, че има жена в тази къща… Ах, пазете се, пазете се!
— Ех, господин графе, защо да се страхувам? Дори и да са ме видели, което не вярвам, няма да ме видят вече и дори да ме видят отново, ще бъде отдалеч, защото къщата е недостъпна, нали?
— Правилно казвате, недостъпна — отвърна графът, — освен ако някой не се покатери по зида, което не е лесно, или не отвори с ключ като моя входната врата, което също не е много лесно, понеже той стои винаги у мен…
След тези думи Калиостро показа ключа, който му служеше да влиза през долната врата.
— Обаче — продължи той, — тъй като нямам интерес да ви загубя, няма да дам ключа на никого, и тъй като вие нямате никаква полза да попаднете в ръцете на господин Дьо Кросън, няма да позволите да се катерят по зида ви. Така, мило дете, вие сте предупредена, уреждайте работите си, както желаете.
Олива взе да сипе всевъзможни уверения и побърза да отпрати графа, който и не настояваше много да остане.
На другия ден още от шест часа сутринта тя беше на балкона си, вдишваше чистия въздух на съседните хълмове и стрелкаше любопитен поглед към затворените прозорци на любезната си приятелка. Тя (обикновено се събуждаше към единадесет часа) се показа веднага щом Олива се появи. Като че ли сама чакаше зад завесите случай да я видят. Двете жени се поздравиха, а Жана се подаде от прозореца и огледа дали някой не може да я чуе. Никой не се показа. Не само улицата, но и прозорците на къщите бяха пусти. Тя сложи като рупор двете си шепи на устата и с онзи звънлив и сдържан изговор, който не е вик, но разнася по-надалеч звука, каза на Олива:
— Исках да ви посетя, госпожо.
— Шшт! — отвърна Олива и се отдръпна уплашено.
Тя сложи пръст на устните си.
Жана на свой ред се мушна зад завесите си, мислейки, че има някой любопитен, но почти веднага се показа отново, успокоена от усмивката на Никол.
— Значи не можем да се видим? — продължи тя.
— Уви! — отвърна с жест Олива.
— Почакайте — възрази Жана. — Може ли да ви изпращам писма?
— Ох, не! — извика Олива ужасена.
Жана размишлява няколко минути. За да й благодари за нежното внимание, Олива й прати очарователна целувка, която Жана й върна двойно, след което затвори прозореца си и излезе. Олива си рече, че приятелката й е намерила някакъв нов начин, въображението й пламтеше в последния й поглед.
Жана действително се върна след два часа. Слънцето печеше с пълна сила, малките павета на улицата пареха като пясъка на Испания през горещините. Олива видя, че съседката й се появи на прозореца, държеше арбалет. Жана се засмя и даде знак на Олива да се дръпне. Тя се подчини и засмяла се също като приятелката си, се притисна до капака на прозореца. Като се целеше внимателно, Жана изстреля малка оловна топка, която за нещастие, вместо да скочи на балкона, се блъсна в една от железните пръчки и падна на улицата. Олива нададе вик на разочарование. Жана повдигна ядно рамене, после потърси за миг с
