Жана се питаше колко може да й донесат за две години благоволението на кралицата и любовта на кардинала. Тя изчисли дохода от двата благоприятни случая на петстотин или шестстотин хиляди, след което ще настъпят отвращението, изпадането в немилост и изоставянето, за да бъдат изкупени благосклонността, популярността, възторгът. „Според моя план печеля седемстотин-осемстотин хиляди ливри“ — си каза графинята.
Ще видим как тази низка душа проправя криволичещия път, който води до срама за нея самата и до отчаянието за другите. „Да остана в Париж — обобщи графинята, — да действам решително, като помагам в играта на двете действащи лица, да ги оставя да играят ролята си в полза на моите интереси, да избера между хубавите моменти за бягството най-удобния и това все едно да излезе от кралицата. Всичко това да бъде нещастие, от което да се възползвам в подходящо време.
Да, ще попреча на кардинала да се свърже с Мария-Антоанета. Ето една особена трудност, защото господин Дьо Роан е влюбен, защото е принц и има право да влиза и излиза при Нейно величество много често. От друга страна, кралицата е красива и жадна за почести, а и признателна на кардинала и няма да го отклони, ако той я потърси. Хора, подобни на кралицата, обичат почестите, но се боят от нападение и го избягват.
Да, начинът е безпогрешен. Съветвайки господин Дьо Роан да се изяви свободно, ще породя в душата на Мария-Антоанета чувство на отвращение и неприязън, които ще отдалечат завинаги не само принца от принцесата, но мъжа от жената, самеца от самката. Нужна е улика срещу господин Дьо Роан и срещу кралицата, оръжие с две остриета, което причинява рани надясно и наляво, оръжие, което, извадено от ножницата, разсича и наранява дори и самата ножница.“ Необходимо беше обвинение, от което кралицата да побледнее, а кардиналът да почервенее, за да измие всякакво подозрение от Жана, довереното лице и на двамата главни виновници. Трябваше й накрая подобен ход, зад който независимо от времето и мястото да може да каже: „Не ме обвинявайте, или аз ще ви обвиня, не ме погубвайте, или аз ще ви погубя. Оставете ми богатството, а аз ще ви запазя честта.“
„Струва си да опитам — помисли коварната графиня — и ще открия начин. От днес времето работи за мен.“
Госпожа Дьо ла Мот се приближи до осветения от приятното слънце прозорец, потъна в меките възглавници, наслагани по перваза, и лице в лице с Бога тя потърси решение.
63.
Затворничката
Докато графинята се вълнуваше и се отдаваше на мечти, на улица „Сен Клод“, срещу къщата, където живееше Жана, се разиграваше друга сцена. Господин Калиостро, спомняме си го, бе скрил Олива, преследвана от полицията на господин Дьо Кросън, в старата къща на Балзамо. На младата дама й беше приятно да бъде покровителствана от този голям благородник, който не искаше нищо, но, изглежда, се надяваше на много неща. „Какво ли очаква той“ — питаше се напразно отшелничката.
За госпожица Олива господин Дьо Калиостро бе човекът, който беше обуздал Бозир и беше победил полицейските агенти, беше за нея Бог спасител. Според нея той бе и добър любовник, защото я уважаваше.
Честолюбието на Олива не й позволяваше да вярва, че Калиостро може да има друго намерение, освен да я направи някой ден своя метреса. Присъщо е на жените, загубили своите добродетели, да смятат, че могат да бъдат обичани и уважавани. Сърце, което не разчита вече на любовта и породеното от нея уважение, е помрачено, бедно, мъртво сърце.
За съжаление в живота на Олива липсваше една необходима съставка, за да бъде щастието трайно. Тя бе щастлива, но скучаеше. Книгите, картините, музикалните инструменти не я забавляваха достатъчно. Тя прочете бързо всички развлекателни книги, които намери. Видените веднъж картини са същите, колкото и да ги гледаш. Така преценява Олива, но не и ние. При докосване от ръка на невежа музикалните инструменти издават само стон, а не звук, който да радва ухото.
Олива скоро се отегчи жестоко от своето щастие. Очите й често се пълнеха със сълзи и съжаляваше за хубавите кратки предобеди, прекарани на прозореца на улица „Дофин“, когато привличаше с поглед минувачите и те вдигаха глава към нея. А приятните разходки в квартал „Сен Жермен“, когато красивият пантоф подчертава крак със сладострастна извивка, когато всяка крачка на красивата минувачка бе победно шествие и извикваше у почитателите й лек вик било от страх, когато тя се подхлъзваше, било от желание, когато се показваше бедрото й.
Ето за какво си мислеше затворената Никол. Вярно е, че агентите на господин полицейския лейтенант бяха страшни, вярно е, че имаше и други места, където гаснеха настанени в болница жени, но те не можеха да се сравнят с нейното краткотрайно и прекрасно уединяване на улица „Сен Клод“. Какъв смисъл има да си жена и да имаш правото на прищевки, ако понякога не се разбунтуваш срещу доброто, за да го промениш в зло поне в мечтите си? За този, който се отегчава, всичко става бързо черно. Никол съжаляваше вече за Бозир, скърбеше и за свободата си. Нека признаем, че нищо не се е променило в света на жените от времето, когато в навечерието на женитбата си по любов дъщерите на Юда отивали да оплакват в планината своята девственост.
Олива, лишена от всякакво общуване и виждане с други хора вече от две седмици, стигна до най- неприятния миг на мъка и раздразнение, причинени от обзелата я скука. След като беше изчерпала всяко търпение, не смееше да се покаже нито на прозореца, нито да излезе, тя започна да губи апетит, но не и желанието да си въобразява, и колкото повече се увеличаваше това желание, толкова повече не й се ядеше.
Точно този ден в миг на душевно оживление Калиостро неочаквано я посети. Той влезе, както обичайно, през ниската врата на къщата, прекоси наскоро подредената градинка в двора и почука по капаците на апартамента, зает от Олива. Четири почуквания бяха уговореният предварително сигнал, за да се вдигне резето, което младата жена поиска за по-голяма сигурност, ако случайно дойде посетител, който има ключ.
Олива смяташе, че предпазните мерки не са излишни, за да се запази целомъдрие, до известна степен обременяващо според нея. При дадения от Калиостро сигнал тя вдигна бързо всички резета, което показваше, че страшно има нужда да разговаря с някого. Жизнена като парижка гризетка, тя се втурна да прегърне благородния надзирател на затвор и с ядосан, дрезгав и рязък глас се провикна:
— Господине, аз се отегчавам!
Калиостро я погледна и леко поклати глава.
— Вие се отегчавате! — каза той, като затвори вратата. — Жалко, скъпо мое дете, това е лоша болка.
— Лесно е да говорите — каза тя. — Идвате, отивате си и дишате, животът ви минава в удоволствия, които сам си подбирате, а аз живуркам в пространство, което сте ми определили, аз не дишам, а треперя. Предупреждавам ви, господине, че вашата помощ ми е ненужна, тя няма да ми попречи да умра.
— Да умрете! Вие! — усмихна се графът. — Хайде де!
— Казвам ви, че се държите зле с мен, забравяте, че дълбоко и страстно обичам някого.
— Господин Бозир ли?
— Да, Бозир. Аз го обичам, казвам ви. Никога не съм го криела от вас. Нима си въобразявате, че ще забравя моя скъп Бозир?
— Изобщо не допусках, че не мислите за него, госпожице, направих всичко възможно, за да получа новини за Бозир, и сега ви ги нося.
— О! — възкликна Олива.
— Господин Дьо Бозир — продължи Калиостро — е чаровно момче.
— По дяволите! — отвърна Олива, като не разбираше към какво я насочва.
— Млад и хубав — добави Калиостро. — Пълен с въображение.
— С огън… Малко груб с мен. Но пък… справедливото и строго наказание е знак за обич.
— Вие имате златна уста — продължи Калиостро. — Имате голямо сърце и бистър ум, красива сте и аз, който го зная, аз, който се интересувам от всяка любов на този свят — това е една моя странност, мислех да ви свържа с господин Дьо Бозир.
— Преди месец не мислехте така — каза смутена Олива.
