усети в ръцете си тежестта му.
— Нямате време за губене — продължи кралицата. — Колкото по-малко неприятности имат бижутерите, толкова повече ще сме сигурни, че ще запазим тайната. Тръгнете бързо и гледайте да не види някой кутията. Идете най-напред у вас, защото едно посещение у Бьомер по това време може да събуди подозренията на полицията, която сигурно е любопитна какво става при мен, после, след като се върнете вкъщи и агентите се объркат, идете при бижутерите и ми донесете разписка от тях.
— Да, госпожо, ще стане, както искате.
Жана скри кутията под наметалото си, така че да не личи, че носи нещо. После с усърдието, което се изискваше поради височайшия съучастник в нейната дейност, тя се качи в каретата.
Най-напред, за да се подчини, Жана нареди да я откарат вкъщи, после изпрати каретата при господин Дьо Роан, за да заблуди кочияша, който я докара, и реши да смени облеклото си, за да е по-подходящо за нощно пътуване.
Камериерката я облече бързо според всички изисквания и внимание към дворцова дама. Тя забеляза, че Жана е замислена и разсеяна. Госпожа Дьо ла Мот наистина не мислеше за тоалета си, тя остави камериерката да се погрижи за него и насочи мисълта си към едно странно намерение, породено от обстоятелствата. Тя се питаше дали кардиналът не допуска голяма грешка, като оставя кралицата да върне украшението, и дали извършената вече грешка няма да намали изгледа за успех, за който господин Дьо Роан мечтаеше и се ласкаеше, че го е постигнал, участвайки в малките тайни на кралицата. Не пренебрегваше ли задълженията си по тяхното споразумение, ако изпълнеше заповедта на Мария- Антоанета, без да се посъветва с господин Дьо Роан? Дори останал без пари, кардиналът нямаше ли да предпочете да продаде себе си, отколкото да лиши кралицата от предмета, който тя силно желаеше?
„Не мога да направя друго — каза си Жана, — освен да се посъветвам с кардинала. Един милион и петстотин хиляди ливри! — помисли си тя. — Той никога няма да има тази сума!“
Внезапно Жана се обърна към камериерката и каза:
— Излезте, Роза.
Камериерката се подчини, а госпожа Дьо ла Мот продължи мисловния си монолог. „Каква сума! Какво богатство! Какъв радостен живот и как всяко щастие, всяка слава, придобити от една подобна сума, са представени от тази малка блестяща змия от скъпоценни камъни.“
Жана отвори кутията и очите й се заслепиха от искрящите пламъци. Тя извади колието, нави го на пръстите си, задържа го в двете си малки шепи и си каза: „Един милион и четиристотин хиляди ливри са тук, защото в действителност колието струва един милион и четиристотин хиляди ливри, а бижутерите ще платят тази цена още днес. Странна съдба, която позволява на незначителната, бедна и неизвестна Жана дьо Валоа да докосва с ръка ръката на кралицата, на първата в света, и да държи в дланите си, вярно — само за един час, един милион и четиристотин хиляди ливри, сума, която никога не се оставя да се движи сама по света, а винаги е придружавана от въоръжени пазачи или от поръчителства, които във Франция не могат да бъдат по-малки от поръчителствата на една кралица или на един кардинал. Всичко това се намира между десетте ми пръста… Колко е тежко и колко е леко! Ако превърна в злато, в скъпоценен метал стойността на тази кутия, ще имам нужда от два коня, ако е в облигации. А облигациите винаги ли имат покритие? Не трябва ли да се подписва нещо, да се контролира? Освен това облигацията е хартия — огънят, водата могат да я унищожат. Тя не важи в цялата страна, издава своя произход, разкрива името на своя автор и името на приносителя. След време тя загубва част или цялата си стойност. Напротив, диамантите са твърди, те устояват на всичко и всеки може да ги отличи, да прецени, да им се възхити и да ги купи в Лондон, Берлин, Мадрид, дори в Бразилия. Всеки оценява диаманта, особено диамант, който се отличава с големината и с чистотата си. Колко са хубави! Колко са прекрасни! Какво съчетание и какво своеобразие! Всеки поотделно струва може би повече, отколкото, взети заедно.
Но защо ли разсъждавам? — каза си изведнъж тя. — Бързо да се реша — да намеря кардинала или да върна на Бьомер колието, както ми възложи кралицата.“
Тя стана, като все още държеше диамантите, които блестяха и стопляха ръката й.
„Те ще се върнат при безчувствения бижутер, който ще ги премери и ще ги излъска с четката си. Те можеха да блестят на гърдите на Мария-Антоанета… Бьомер отначало ще възрази, после ще се успокои, като помисли, че има печалбата, а запазва и стоката. А, забравих! В каква форма трябва да се съчини разписката от бижутера? Това е много сериозно, за да се съчини, се изисква умение. Написаното не трябва да засяга нито Бьомер, нито кралицата, нито кардинала. Кардиналът… О, не! Ако кардиналът ме обичаше повече или ако беше по-богат и ако ми дадеше диамантите…“
Тя седна на дивана, навила диамантите… около ръката си, главата й пламтеше с объркани мисли, които понякога я ужасяваха и които тя трескаво отблъскваше.
Внезапно погледът й стана по-спокоен, по-установен, по-съсредоточен върху една определена мисъл. Тя не забеляза как минават минутите и всичко у нея получаваше вече непоклатима увереност, подобно на плувците, които нагазват в тинята на една река и всяко ново движение, за да се освободят, ги кара да потъват повече.
В мълчаливото и дълбоко съзерцание на една мистериозна цел изтече един час. След това тя стана бавно, пребледняла като жрица в миг на вдъхновение, и позвъни на камериерката си. Беше два часът през нощта.
— Намерете ми карета — каза тя — или двуколка, ако няма друга кола.
Прислужницата намери карета, която чакаше на старата улица „Тампъл“. Госпожа Дьо ла Мот се качи и изпрати камериерката си да се прибере. Десет минути по-късно каретата спря пред вратата на памфлетиста Рето дьо Вилет.
62.
Разписката на Бьомер и признателността на кралицата
Резултатът от нощната визита, направена на памфлетиста Рето дьо Вилет, се появи на другия ден.
В седем часа сутринта госпожа Дьо ла Мот накара да предадат на кралицата едно писмо, в което беше разписката на бижутерите. Важната бележка беше съставена по следния начин:
Ние, долуподписаните, признаваме, че сме получили обратно диамантеното колие, първоначално продадено на кралицата за сума от един милион и шестстотин хиляди ливри, след като диамантите не се харесаха на Нейно величество, тя ни остави сумата от двеста и петдесет хиляди ливри, която ни изплати като обезщетение за направената поръчка и за нашите разноски.
Кралицата се успокои за сделката, за която се беше тревожила прекалено дълго, заключи разписката в скрина си и вече не помисли за нея. Все пак два дни по-късно бижутерите Бьомер и Босанж бяха посетени от кардинал Дьо Роан, който се безпокоеше за изплащането на първата вноска, уговорена между продавачите и кралицата.
Господин Дьо Роан завари Бьомер вкъщи на Ке дьо л’Екол. Бе денят на падежа на първото плащане и ако имаше закъснение или отказ, бижутерите щяха да са разтревожени. Точно обратното, в къщата на Бьомер цареше спокойствие и господин Дьо Роан се зарадва, че намери слугите усмихнати, а кучето спокойно размахваше опашка. Бьомер посрещна с израз на сърдечно задоволство знатния клиент.
— Е, добре! — каза господин Дьо Роан. — Днес беше срокът за плащане. Кралицата платила ли е?
— Не, монсеньор — отвърна Бьомер. — Нейно величество не можа да даде парите. На господин Дьо Калон му е било отказано от краля. Всички говорят за това.
— Да, всички говорят, Бьомер, и тъкмо този отказ ме води при вас.
— Но — продължи и бижутерът — Нейно величество е прекрасна и доброжелателна. Понеже не можа да плати, тя даде гаранция за дълга и ние не искаме нищо повече.
— Толкова по-добре! — възкликна кардиналът. — Гарантирала е дълга, казвате? Много добре. Но… как?
— По най-прост и най-деликатен начин — отвърна бижутерът, — по един кралски начин.
