шията, който хапе юздата, — хайде, спокойно, защото изпитанието още не е свършило.“
След тези думи Шарни хвърли последен поглед наоколо и отвърна очи от замъка, в който се страхуваше да види осветения прозорец на вероломната кралица, защото тази светлина щеше да бъде една лъжа, едно петно в повече. Дали осветеният прозорец действително означава, че в стаята има някой? И защо да лъже така, когато има право на безочливост и безчестие, когато има толкова малко разстояние от скрития срам до открития скандал? Прозорецът на кралицата светеше. „Иска да се помисли, че е в стаята си, когато се разхожда с любовник из парка! Наистина напразно целомъдрие — каза Шарни, отсичайки думите си с горчива ирония. — Умее да се прикрива с нас. Може да е вярно, че се бои да не разсърди съпруга си.“
Шарни заби нокти в тялото си и пое с отмерени крачки пътя обратно към къщата. „Казаха си «до утре» — добави той, след като прескочи през балкона. — Да, до утре… За всички, защото утре, госпожо, на срещата ще бъдем четирима!“
68.
Жена и кралица
Следващият ден донесе същите събития. Вратата се отвори на последния камбанен удар в полунощ. Двете жени се показаха. Точно както в арабската приказка — усърдните духове се подчиняват в определени часове на талисманите. Шарни вече бе решил всичко. Искаше тази вечер да познае щастливеца, облагодетелстван от кралицата. Верен на навиците си, макар че те не бяха закоравели, той тръгна, криейки се зад дърветата, ала когато се спря на мястото, където от два дни ставаше срещата между двамата любовници, не намери никого.
Компаньонката на кралицата водеше Нейно величество към Аполоновите бани. Едно ужасно безпокойство, едно съвсем ново терзание потисна Шарни. В честността си не бе предположил, че престъплението може да стигне дотам. Като се усмихваше и шепнеше нещо, кралицата закрачи към мрачното убежище, на чийто праг я чакаше с разтворени обятия непознатият благородник. Тя влезе и също протегна ръце. Желязната решетка се затвори след нея. Съучастничката остана навън, облегнала се на една счупена ниска колона, цялата в листак.
Шарни бе преценил погрешно силите си. Те не можеха да устоят на такъв удар. Точно когато в яда си щеше да се втурне към довереницата на кралицата, за да й смъкне маската, да я познае, да я наругае, да я удуши може би, кръвта нахлу като поток в слепоочията му, в гърлото му и го задуши. Той се строполи на мъха, изхриптя и изпусна слаба въздишка, която смути за секунда спокойствието на жената пред вратите на Аполоновите бани. Задушаваше го вътрешен кръвоизлив, предизвикан от раната му, която се бе отворила отново.
Свести го студенината на росата, влажността на почвата, острото усещане за собствената му мъка. Шарни се изправи, залитайки, позна мястото, положението си, спомни си и се огледа наоколо. Придружителката бе изчезнала, никакъв шум не се чуваше. От часовника, който удари два часа във Версай, разбра, че припадъкът бе траял доста дълго. Без никакво съмнение страшното видение бе изчезнало — кралицата, любовникът, компаньонката бяха имали време да избягат. Шарни се убеди в това, като погледна над стената скорошните дири, оставени от заминалия конник. Следите и няколкото счупени клона около решетката за Аполоновите бани представляваха цялото доказателство на клетия Шарни.
Нощта беше дълъг кошмар. На сутринта Шарни още не се бе успокоил. Блед като мъртвец, остарял с десет години, той повика камериера си, който го облече в черно кадифе като богаташ от третото съсловие. Мрачен, мълчалив, преглътнал всичките си мъки, Шарни се запъти към замъка Трианон точно когато стражата се сменяше към десет часа.
Кралицата излизаше от параклиса, където бе слушала литургията. По пътя й се свеждаха почтително глави и шпаги. Шарни видя няколко жени, почервенели от яд, като виждаха колко е красива кралицата. С хубавата си коса, привдигната на слепоочията, наистина бе красива. Лицето й с изящни черти, усмихнатата й уста, уморените й, но светещи с мек блясък очи. Изведнъж тя забеляза Шарни до края на живия плет. Изчерви се и нададе вик на изненада. Шарни не наведе глава.
— Мислех, господин Дьо Шарни — рече строго, — че сте в имението си.
— Върнах се оттам, госпожо — отговори той с рязък и почти неучтив тон.
Тя се спря смаяна, тя, която винаги долавяше всякакъв оттенък. След тази размяна на почти враждебни погледи и думи кралицата се обърна към жените.
— Добър ден, графиньо — каза дружелюбно на госпожа Дьо ла Мот и й намигна фамилиарно.
Шарни трепна. Загледа се по-внимателно. Жана, обезпокоена от тази престореност, извърна глава.
— Как се чувствате, господин Дьо Шарни? — попита със сладникав глас.
— Много добре, госпожо, но, слава Богу, не толкова добре, колкото Ваше величество.
Шарни се поклони така, че уплаши кралицата повече, отколкото я бе изненадал.
— А къде живеете сега? — продължи кралицата.
— Във Версай, госпожо — каза Оливие.
— От колко време?
— От три нощи — отговори младият човек, наблягайки с поглед, жест и глас на думите си.
Кралицата не прояви никакво вълнение, Жана трепна.
— Искате да ми кажете нещо ли? — попита го с ангелска благост кралицата.
— Ох, госпожо — отвърна той, — имам да казвам много неща на Ваше величество.
— Елате! — каза тя внезапно.
„Да бъдем нащрек“ — помисли Жана. Кралицата тръгна с широки крачки към покоите си. Няколко души я последваха, не по-малко развълнувани от нея. Госпожа Дьо ла Мот си помисли, че Бог бе напътил Мария- Антоанета да задържи няколко души, за да избегне впечатлението, че иска да разговаря насаме. Сред тях беше и Жана. Кралицата влезе в апартамента си и освободи госпожа Дьо Мизери и цялата си прислуга. Шарни, нетърпелив, разкъсван от гняв, мачкаше в ръце шапката си.
— Говорете, говорете! — каза кралицата. — Изглеждате доста разстроен, господине.
— Как да започна? — рече Шарни, който мислеше гласно. — Как мога да се осмеля да поставя под съмнение честта, да се усъмня във верността на Ваше величество?
— Моля? — извика Мария-Антоанета, обръщайки се бързо с пламтящ поглед.
— Все пак няма да кажа това, което видях! — продължи Шарни.
Кралицата се изправи.
— Господине — каза тя хладно, — доста е рано и не мога да повярвам, че сте пиян, но вие се държите точно така.
Очакваше да го види съкрушен от презрителната забележка, ала той каза, без да помръдне:
— Всъщност какво е една кралица? Жена. А какво съм аз? Мъж и подчинен.
— Господине!
— Госпожо, да не помрачаваме това, което имам да ви кажа, с гняв, който ще стигне до лудост. Мисля, доказах ви, че уважавам кралското величество, боя се също, че ви доказах, че изпитвах безразсъдна любов към личността на кралицата. Така че изберете — към коя от двете, кралицата или жената, искате обожателят да отправи обвинение в безчестие и вероломство?
— Господин Дьо Шарни — извика кралицата, като пребледня и се запъти към младия мъж, — ако не излезете оттук, ще наредя на стражата ми да ви изхвърли.
— Преди да ме изхвърлите, ще ви кажа защо сте недостойна кралица и безчестна жена! — извика Шарни, обезумял от ярост. — От три нощи ви следя в парка!
Вместо да скочи от страшния удар, както се надяваше, Шарни видя, че кралицата вдигна глава и се приближи.
— Господин Дьо Шарни — рече тя и го улови за ръката, — вашето състояние ме кара да ви съжалявам; внимавайте, очите ви светят, ръката ви трепери, бузите ви са бледи, всичката ви кръв е нахлула в сърцето. Вие сте зле… Искате ли да повикам някого?
— Аз ви видях! Видях! — повтори той хладно. — Видях ви с оня мъж, когато му дадохте розата. Видях, когато той ви целуна ръцете. Видях, когато влязохте с него в Аполоновите бани.
Кралицата прокара ръка по челото си, сякаш за да се увери, че не спи.
— Вижте какво — рече тя, — я седнете, защото ще паднете, ако не ви подкрепя.
Шарни наистина се тръшна на едно кресло, а кралицата седна на табуретка до него. После, като
