държеше двете му ръце и се взираше чак в дъното на душата му, каза:
— Успокойте се, усмирете сърцето и главата си и ми повторете това, което казахте преди малко.
— Ох, нима искате да ме убиете! — прошепна нещастникът.
— Оставете аз да ви разпитам. Откога сте във Версай?
— От две седмици.
— Къде живеете?
— В къщата на егермайстера, която взех под наем.
— Аха, да, къщата на самоубийството в края на парка?
Шарни кимна утвърдително.
— Вие говорите за някаква личност, която сте видели с мен?
— Казвам преди всичко, че видях вас.
— Къде?
— В парка.
— В колко часа? Кой ден?
— В полунощ, първия път в сряда.
— И сте ме видели?
— Така, както ви виждам сега, видях и жената, която ви придружаваше.
— Някой ме е придружавал? Можете ли да познаете кой?
— Преди малко ми се стори, че я видях тук, но не смея да твърдя с положителност. Прилича по фигура — колкото до лицето, то се крие, когато се вършат престъпления.
— Добре! — каза спокойно кралицата. — Компаньонката ми не сте познали, а мен…
— Ох, вас, госпожо, ви видях… Ето… нима не ви виждам?
Тя тупна неспокойно с крак.
— А… този компаньон — рече тя, — този, на когото съм дала роза… защото сте ме видели да давам роза.
— Наречен бе „високопреосвещенство“. Това е всичко, което зная.
Кралицата се плесна по челото, едва сдържайки гнева си.
— Продължете — рече тя, — във вторник съм дала роза… а в сряда?
— В сряда дадохте да целунат двете ви ръце.
— Ох! — промърмори тя, като хапеше пръстите си… — И най-после в четвъртък, вчера?
— Вчера прекарахте с този мъж час и половина в Аполоновата пещера, където компаньонката ви остави сами.
Шарни вдигна ръка към небето, за да се закълне.
— Ох!… — изпъшка кралицата, на свой ред обзета от ярост… — Той се заклева!
Шарни повтори тържествено обвинителния си жест.
— Мен? Мен? — каза кралицата, като се удряше по гърдите. — Видели сте мен?
— Да, вас, във вторник носехте зелената си раирана рокля с преливащо се златисто, в сряда роклята ви беше на големи сини и ръждиви клонки. Вчера, вчера копринената рокля с цвят на окапали листа, с която бяхте облечена, когато ви целунах ръката за пръв път! Това сте вие, безспорно сте вие!
Кралицата се заразхожда с широки крачки по терасата, без да я е особено грижа, че наблюдателите, които отдолу я изпиваха с очи, можеха да забележат необикновеното й вълнение.
— Ами ако и аз дам клетва… — рече тя — ако също се закълна в моя син, в моя Бог… И аз имам Бог като вас! Не, той не ми вярва! Няма да ми повярва!
Шарни сведе глава.
— Безумец! — добави кралицата, като разтърси силно ръката му и го помъкна към стаята си. — Значи изпитвате рядкото удоволствие да обвинявате една невинна, безупречна жена, значи смятате за бляскава чест да позорите една кралица… Ще ми повярваш ли, ако ти кажа: „Заклевам ти се в Христос, че от три дена не съм излизала след четири часа следобед?“ Искаш ли да ти докажа чрез жените, чрез краля, които ме видяха тук, че не бих могла да бъда другаде? Не… не… той не ми вярва!
— Аз видях! — възрази хладно Шарни.
— Ох — възкликна внезапно кралицата, — знам, знам! Нима тази ужасна клевета вече не ми я хвърлиха в лицето? Нима не ме видяха на бала в Операта, което възмути двора? Нима не ме видяха у Месмер в унес, което възмути любопитните и леките жени… Вие добре го знаете, вие, който сте се били за мен!
— Госпожо, тогава се бих, защото не вярвах. Днес ще се бия, защото вярвам.
Кралицата вдигна към небето ръце, вцепенени от отчаяние, а две горещи сълзи се стекоха от бузите на гърдите й!
— Боже мой! — възкликна тя. — Осени ме с някаква спасителна мисъл. Не искам този човек да ме презира, о, Боже мой!
Шарни се трогна до дъното на сърцето от тази проста и пламенна молитва. Той закри с двете си ръце очи. Кралицата помълча малко, после, като помисли, рече:
— Господине, дължите ми изкупление. Ето какво искам от вас: три нощи поред вие сте ме видели в моя парк нощем, в компанията на мъж. А знаехте, че вече злоупотребиха с приликата, че някаква жена, не знам коя, има в лицето и фигурата нещо общо с мен, нещастната кралица. Но щом предпочитате да вярвате, че аз съм скиторила нощем, щом казвате, че съм била аз, елате в парка в същия час, елате там с мен. Ако сте ме видели вчера, положително няма да ме видите вече днес, защото ще бъда до вас. Ако е била някоя друга, защо да не я видим заедно? И ако я видим… Ах, господине, ще се разкаете ли за всички страдания, които ми причинихте?
Притискайки с двете ръце сърцето си, Шарни промълви:
— Вие правите прекалено много за мен, госпожо. Аз заслужавам смърт, не ме отрупвайте с добрината си.
— Ох, аз ще ви отрупам с доказателства — каза кралицата. — Нито дума никому. Тази вечер в десет часа чакайте пред вратата на егермайстера това, което съм решила, за да ви убедя. Вървете, господине, и запазете всичко в тайна.
Шарни коленичи, без да каже нито дума, и излезе. В края на втория салон той мина неволно пред очите на Жана, която го гледаше жадно, готова при първия повик на кралицата да влезе.
69.
Жена и демон
Жана бе забелязала смущението на Шарни, загрижеността на кралицата, готовността и на двамата да завържат разговор. За силна жена като Жана това беше предостатъчно, за да отгатне много неща. Излишно е да добавяме това, което всички вече бяха разбрали. След срещата, уредена от Калиостро между госпожа Дьо ла Мот и Олива, комедията на трите последни нощи може да мине без разяснения.
Жана, върнала се при кралицата, слушаше, наблюдаваше. Тя искаше да открие по лицето на Мария- Антоанета доказателства за своите подозрения. Но кралицата бе свикнала от известно време да не се доверява на никого. Тя не издаде нищо. Жана се задоволи с предположения. Тя вече бе наредила на един от лакеите да проследи господин Дьо Шарни. Слугата се върна да съобщи, че господин графът е изчезнал в една къща в края на парка, до беседките. Вече няма никакво съмнение, помисли Жана, този човек е влюбен и е видял всичко. Тя чу кралицата да казва на госпожа Дьо Мизери:
— Чувствам се много отпаднала, мила моя Мизери, довечера ще си легна в осем часа.
Тъй като почтената дама настояваше, кралицата добави:
— Няма да приемам никого.
„Напълно ясно — каза си Жана, — само луд нямаше да разбере.“
Кралицата, още развълнувана от сцената с Шарни, скоро освободи цялата си свита. За пръв път от влизането си в двора Жана беше доволна. „Картите са разбъркани — рече тя. — Към Париж! Време е да разваля, каквото съм направила.“
Тя веднага потегли от Версай. Когато пристигна у дома си на улица „Сен Клод“, откри великолепен подарък от сребърни прибори, който кардиналът й бе изпратил същата сутрин. Хвърли безразличен поглед на подаръка, колкото и да струваше той, после надникна иззад завесата към Олива, чиито прозорци още не бяха отворени. Олива спеше, несъмнено уморена. Денят беше много топъл. Жана отиде при кардинала,
