когото намери сияещ, надут, дързък от радост и гордост. Седнал пред разкошното си писалище, шедьовър на Бул, той неуморно късаше и започваше наново писмо, което никога не довършваше. Когато камериерът съобщи за нея, Негово високопреосвещенство кардиналът се провикна:
— Скъпа графиньо!
Той се втурна да я посрещне. Жана прие целувките, с които прелатът обсипа ръцете й отгоре до долу. Тя се разположи удобно, за да поддържа колкото може по-добре разговора. Най-напред Негово високопреосвещенство изрази признателността си, в която не липсваше красноречива искреност. Жана го прекъсна.
— Знаете ли — каза тя, — че вие, Ваше високопреосвещенство, сте нежен любовник, и аз ви благодаря? Не за прелестния подарък, който ми предадоха тази сутрин, а за съобразителността ви да не го изпращате в малката къща. Наистина деликатно. Вашето сърце не се продава, а се раздава.
— На кого може да се говори за деликатност освен на вас? — отвърна кардиналът.
— Вие не сте щастливец — каза Жана, — вие сте Бог победител.
— Признавам го и щастието ме плаши, притеснява ме, прави ми непоносими погледите на другите мъже. Спомням си езическата легенда за Юпитер, уморен от своите лъчи.
Жана се усмихна.
— От Версай ли идете? — попита той жадно.
— Да.
— Вие… сте я видели?
— Аз… я напускам.
— Тя… нищо ли… не каза?
— Ех, какво искате да каже?
— Прощавайте, това вече не е от любопитство, а от яд.
— Не ме питайте нищо.
— Ох, графиньо!
— Недейте, ви казвам.
— Как само го съобщавате! Като ви гледа човек, ще помисли, че носите лоша вест.
— Ваше високопреосвещенство, не ме карайте да говоря.
— Графиньо, графиньо…
Кардиналът пребледня.
— Прекалено голямо щастие — рече той. — Във връхната си точка прилича на колело на Съдбата — освен апогей има и начало на упадък. Не ме щадете, ако има нещастие. Няма такова нещо… нали?
— Напротив, Ваше високопреосвещенство, бих нарекла това много голямо щастие — отвърна Жана.
— Това ли… Какво това… Какво искате да кажете? Какво нещо е щастие?
— Да не ви открият — каза сухо Жана.
— Ох… — усмихна се той. — С предпазни мерки, с разбирателство между две сърца и с разум…
— Разум и две сърца, Ваше високопреосвещенство, не могат да попречат на очите да виждат в листака.
— Значи са видели! — извика господин Дьо Роан уплашен.
— Имам всички основания да вярвам.
— Тогава… ако са видели, значи са разпознали?
— О, що се отнася до това, Ваше високопреосвещенство, не му мислете. Ако са разпознали, ако тази тайна е станала известна на някого, Жана дьо Валоа щеше да бъде вече накрая на света, а вие трябваше да сте мъртъв.
— Вярно. Всички тези недомлъвки, графиньо, ме горят като огън. Видели са, добре. Но са видели хора да се разхождат в парка. Мигар е непозволено?
— Попитайте краля.
— Кралят знае!
— Повтарям, ако кралят знаеше, вие щяхте да бъдете в Бастилията, а аз — в болницата. Но тъй като избягнато нещастие струва колкото две обещани щастия, ще ви кажа да не изкушавате Бога още веднъж.
— Моля? — извика кардиналът. — Какво значат думите ви, скъпа графиньо?
— Не ги ли разбирате?
— Страхувам се.
— Аз пък ще се страхувам, ако не ме успокоите.
— Какво да направя за това?
— Да не ходите вече във Версай.
Кардиналът подскочи.
— И денем ли? — попита с усмивка той.
— Главно денем, а също и нощем!
Господин Дьо Роан трепна и пусна ръката на графинята.
— Невъзможно — каза той.
— Мой ред е да ви погледна в лицето — отвърна тя. — Казахте, струва ми се, невъзможно. Защо да е невъзможно, моля ви?
— Защото тая в сърцето си една любов, която ще свърши заедно с живота ми.
— Забелязвам — прекъсна го тя иронично, — и за да постигнете по-скоро успех, упорито искате да идете в парка. Да, ако се върнете там, вашата любов действително ще свърши с живота ви и двете неща ще бъдат прекъснати с един удар.
— Какви ужаси, графиньо! А вчера бяхте толкова смела!
— Аз имам смелостта на животните. Не ме е страх от нищо, докато няма опасност.
— Аз пък имам смелостта на моя род. Щастлив съм само пред лицето на опасността.
— Много добре, но позволете ми да ви кажа…
— Нищо, графиньо, нищо — извика влюбеният прелат. — Саможертвата е направена, жребият е хвърлен. Нека бъде смърт, ако е писано! Ще се върна във Версай.
— Съвсем сам? — попита графинята.
— Ще ме изоставите ли? — рече укорително господин Дьо Роан.
— Първо аз.
— Но тя ще дойде.
— Лъжете се, няма да дойде.
— Нима сте дошли да ми го съобщите от нейно име? — попита кардиналът разтреперан.
— Този удар искам да ви спестя от половин час.
— Тя не иска ли да ме вижда повече?
— Никога, аз й дадох този съвет.
— Госпожо — каза с проникновен тон прелатът, — лошо е от ваша страна, знаете го, да забивате нож в едно толкова нежно сърце.
— Много по-лошо щеше да бъде, Ваше високопреосвещенство, да оставя две безумни същества да се погубят поради липса на добър съвет. Аз го давам, който пожелае, нека се възползва от него.
— Графиньо, по-добре да умра. Но предпочитам края на осъдения. Благословен да бъде адът, където ще намеря моята съучастница!
— Свети прелате, вие богохулствате! — каза графинята. — Поданико, вие сваляте от трона вашата кралица! Господине, вие губите една жена!
Кардиналът улови графинята за ръката и като й говореше възбудено, се провикна:
— Признайте, че тя не ви е казала това! И че няма да ме отхвърли.
— Аз ви говоря от нейно име.
— Тя иска отсрочка.
— Приемете го, както желаете, но изпълнете заповедта й.
— Паркът не е единственото място, където хората могат да се срещат… има хиляди по-сигурни места… Значи кралицата е идвала при вас!
