тичешком моравата, която делеше гората от заобикалящата я стена. Така стигнаха до вратата, зад която се виждаха следите от конски копита.
— Тук е, отвън — каза Шарни.
— Имам всички ключове — отговори кралицата. — Отворете да проверим, господин Шарни.
Излязоха и се наведоха да видят. Луната изскочи от един облак, сякаш да им помогне. Белият лъч се прилепи нежно върху хубавото лице на кралицата, която се облягаше на ръката на Шарни, ослушваше се и оглеждаше околните храсти. Когато се убеди напълно, че няма никого, тя накара благородника да се върне обратно, като го придърпа нежно към себе си. Вратата се затвори отново подире им. Беше два часът.
— Сбогом — каза тя. — Върнете се у дома си. До утре.
Тя стисна ръката му и без да пророни нито дума повече, се отдалечи бързо по посока на замъка. Оттатък вратата, която бяха затворили преди малко, един мъж се изправи сред храстите и потъна в гората. Мъжът си тръгна, като отнасяше със себе си тайната на кралицата.
71.
Сбогуването
На другия ден, широко усмихната и много красива, кралицата излезе, за да отиде на църковна служба. Охраната й имаше заповед да пуска при нея всички. Беше неделя и щом се събуди, Нейно величество бе казала:
— Днес е хубав ден.
Тя, изглежда, вдъхваше с по-голяма наслада от обикновено аромата на любимите си цветя, показа се по-щедра в раздаването на подаръци, бързаше повече да иде да отдаде душата си на Бога. Изслуша литургията, без нито за миг да си отвлече вниманието. Никога не бе скланяла толкова ниско величествената си глава.
Докато тя се молеше усърдно, тълпата се трупаше като другите недели по пътя от покоите до параклиса и дори стъпалата на стълбите бяха задръстени от благородници и дами. Сред последните блестеше скромно, но елегантно облечена госпожа Дьо ла Мот. А в шпалира, образуван от благородниците, се виждаше отдясно господин Дьо Шарни, поздравяван от много свои приятели за оздравяването му, завръщането му и главно за лъчезарното му лице. Оливие, принуден да не откъсва поглед от групата, която се пръскаше около него, забеляза отсреща една самотна фигура, чиято мрачна бледност и неподвижност го поразиха сред опиянението му. Той позна Филип дьо Таверне, стегнат в униформата си и с ръка върху дръжката на шпагата.
От посещенията на учтивост, които той бе направил във вестибюла на противника си след дуела, откакто доктор Луи бе забранил на Шарни да излиза, двамата съперници изобщо не бяха се виждали. Като съзря Филип, който го гледаше спокойно — нито благосклонно, нито заплашително, Шарни поздрави, на което Филип отвърна отдалеч. После Оливие си проби с ръка път през групата, която го заобикаляше, и каза:
— Извинявайте, господа, но позволете ми да изпълня един дълг на учтивост.
Той прекоси пространството между дясната и лявата страна на шпалира и дойде право при Филип, който не помръдваше.
— Господин Дьо Таверне — каза той и го поздрави по-вежливо от първия път, — трябваше да ви благодаря за интереса, който благоволихте да проявите към моето здраве, но пристигнах едва вчера.
Филип се изчерви и го погледна, после сведе очи.
— Щях да имам честта, господине — продължи Шарни, — да ви посетя още утре и се надявам, че нямаше да имате нищо против.
— Ни най-малко, господине — отговори Филип.
Шарни тъкмо се канеше да протегне ръка на Филип, когато барабанът извести, че кралицата пристига.
— Ето я кралицата, господине — изрече бавно Филип, без да отговори на приятелския жест на Шарни.
Той подчерта с поклон тези думи — по-скоро печален, отколкото студен. Шарни, малко изненадан, побърза да се присъедини към приятелите си от дясната редица. Филип остана откъм своята страна, сякаш поставен на пост. Кралицата се приближаваше, видяха я да се усмихва на някои, да взема или да заповяда да вземат писмени молби, защото бе забелязала отдалеч Шарни и без да го изпуска от поглед, с онази дръзка доблест, която влагаше в приятелствата си и която нейните врагове наричаха безочливост, произнесе високо следните думи:
— Искайте, господа, искайте, днес не мога да откажа нищо.
Звукът и смисълът на думите бяха проникнали до дъното на сърцето на Шарни. Той потръпна от удоволствие, така се отплащаше на кралицата.
Внезапно шум от стъпки, звук на чужд глас изтръгна кралицата от приятното й, но опасно съзерцание. Стъпките шумоляха от лявата й страна, по плочите, а гласът, развълнуван, но сериозен, казваше:
— Госпожо…
Кралицата забеляза Филип. Тя не можа да сдържи първоначалната си изненада, като се видя между двамата мъже, за които се упрекваше може би, че единия обича прекалено много, а другия — недостатъчно.
— Вие ли сте, господин Дьо Таверне! — възкликна тя, като се опомни. — Вие! Имате някаква молба ли? О, говорете!
— Десет минути аудиенция, когато пожелае Ваше величество — каза Филип и се поклони, без да заличи строгата бледност на челото си.
— Веднага, господине — отвърна кралицата и хвърли бегъл поглед към Шарни, сякаш от страх да не го види толкова близо до бившия му противник. — Последвайте ме.
Тя мина по-бързо, като чу стъпките на Филип подире си, и остави Шарни на мястото му. Същевременно продължи да приема писма и молби, даде няколко заповеди и се прибра.
Четвърт час след това Филип бе въведен в библиотеката, където Нейно величество приемаше в неделен ден.
— Ах, господин Дьо Таверне, влезте — рече тя весело, — не се мръщете. Трябва да ви призная, че всеки път изпитвам безпокойство, когато някой Таверне иска да говори с мен. Вие не предвещавате нищо добро за нашето семейство. Успокойте ме бързо, господин Дьо Таверне, кажете ми, че не идвате да ми съобщите за някакво нещастие.
Филип, още по-блед от това предисловие, отколкото по време на сцената с Шарни, виждайки колко малко благост влага кралицата в думите си, се задоволи да отговори:
— Госпожо, имам честта да уверя Ваше величество, че този път нося добра вест.
— Ах, значи вест! — възкликна кралицата.
— Уви, да, Ваше величество.
— Ах, Боже мой! — отвърна тя и придоби онова весело изражение, което правеше Филип така нещастен. — Ето, че казахте „уви“! „Колко злочест съм“! — щеше да каже един испанец. Господин Дьо Таверне каза „уви“!
— Госпожо — продължи сериозно Филип, — две думи ще успокоят Ваше величество толкова, че не само благородното ви чело няма да се помрачи днес при приближаването на един Таверне, но и никога няма да се помрачи по вина на един Таверне Мезон-Руж. От днес, госпожо, последният от този род, на когото Ваше величество пожела да окаже известно благоволение, ще изчезне, за да не се върне вече във френския двор.
Кралицата изостави внезапно веселия вид, който бе придобила като средство против предполагаемите вълнения от тази среща, и възкликна:
— Значи заминавате!
— Да, Ваше величество.
— Вие… също!
Филип се поклони.
— Сестра ми, госпожо, със съжаление вече напусна Ваше величество — каза той, — аз пък бях съвсем безполезен за кралицата и заминавам.
