— Ваше високопреосвещенство, нито дума повече. Аз нося у себе си смъртоносно бреме, бремето на вашата тайна. Усещам, че нямам сили да го нося повече. Това, което вашата непредпазливост, случайността, зложелателството на един враг няма да направят, ще го направи угризението. Вижте какво, знам, че е способна в миг на отчаяние да признае всичко на краля.
— Боже мой! Възможно ли е! — извика господин Дьо Роан. — Нима би го направила?
— Ако я видите, ще я съжалите.
Кардиналът стана бързо.
— Какво да правя? — попита той.
— Да й дадете утешението на мълчанието.
— Тя ще помисли, че съм я забравил.
Жана повдигна рамене.
— Ще ме упрекне, че съм страхливец.
— Никога няма да ви упрекне, че сте страхливец, за да я спасите.
— Прощава ли жена, когато се лишаваш от нейното присъствие?
— Не я сравнявайте с мен.
— Аз мисля, че е велика и силна. Обичам я за смелостта, за благородното й сърце. Ето защо тя може да разчита на мен, както разчита на себе си. Ще се срещна с нея за последен път. Тя ще узнае всичките ми мисли и каквото реши, след като ме изслуша, аз ще го изпълня като свят обет.
Жана стана.
— Както обичате — рече тя. — Вървете! Само че ще идете сам. На връщане днес хвърлих ключа за парка в Сена. Значи ще идете съвсем спокойно във Версай, а аз ще замина за Швейцария или за Холандия. Колкото по-далеч бъда от бомбата, толкова по-малко ще се страхувам от отломките й.
— Графиньо! Значи ще ме напуснете, ще ме изоставите! О, Боже мой, но с кого ще говоря за нея?
Жана си спомни за сцените на Молиер — никога по-безразсъден Валер не бе подавал на хитрата Дорин по-удобни реплики.
— Нали имате парка и ехото? — отвърна Жана. — Ще им кажете името Амарилис88.
— Графиньо, имайте милост. Аз съм отчаян — каза прелатът с глас, изтръгнат от сърцето.
— В такъв случай — отвърна Жана с бруталната твърдост на хирург, който решава да ампутира, — щом сте отчаян, господин Дьо Роан, не се впускайте в детинщини, по-опасни от барута, от чумата, от смъртта! Ако държите толкова на тази жена, запазете я, вместо да я загубите, и ако не ви липсват напълно сърце и памет, не въвличайте във вашата гибел тези, които са ви служили от приятелски чувства. Аз не си играя с огъня. Заклевате ли ми се, че в течение на две седмици няма да направите опит да се срещате с кралицата? Решен ли сте да направите всичко, за да поемете както моята, така и нейната защита? Щом узная това, след десет минути ще замина! А вие се отървавайте, както можете.
— Това е ужасно — промърмори кардиналът. — Падането е смазващо. Ох, ще умра!
— Хайде де — прошепна Жана на ухото му. — Всъщност вие обичате просто от самолюбие.
— Днес е от любов — възрази кардиналът.
— Тогава страдайте днес — каза Жана. — Това е душевно състояние. Слушайте, Ваше високопреосвещенство, решете да остана ли тук, или да замина за Лозана?
— Останете, графиньо, но ми намерете нещо успокоително. Раната е прекалено болезнена.
— Заклевате ли се да ме слушате?
— Честна дума на Роан!
— Добре! Вашето успокоително е намерено. Забранявам ви срещи, но не забранявам писма.
— Наистина ли! — извика безумецът, ободрен от тази надежда. — Ще мога ли да пиша?
— Опитайте.
— А… тя ще ми отговаря ли?
— Ще се опитам.
Кардиналът отрупа с целувки ръката на Жана. Нарече я свой ангел закрилник. Сигурно бе разсмял демона, вселил се в сърцето на графинята.
70.
Нощта
Същия ден в четири часа вечерта човек на кон спря в края на парка, зад Аполоновите бани. Конникът се разхождаше бавно, замислен като Иполит89, красив като него, ръката му отпускаше юздите да се поклащат върху шията на коня. Той се спря, както казахме, на мястото, където господин Дьо Роан от три дни се отбиваше с коня си. Почвата на това място беше разровена от подковите, а храстите около дъба, за чийто дънер е било връзвано животно, бяха ошмулени. Конникът стъпи на земята.
„Ето едно добре опустошено място — каза той и се приближи до стената. — Ето следи от катерене и от наскоро отваряна врата. Точно така и предполагах. Човек не може да воюва с индианците из саваните, без да разпознава следи на коне и хора. А господин Дьо Шарни се е върнал от две седмици, от две седмици господин Дьо Шарни не се е показвал. Ето вратата, която господин Дьо Шарни е избрал, за да влиза във Версай.“
Като каза тези думи, конникът въздъхна шумно, сякаш с тази въздишка раздираше душата си.
„Да оставим ближния да се наслаждава на щастието си — промърмори той и огледа една по една красноречивите следи по моравата и стените. — Каквото Бог даде на един, отказва го на другиго. Не току- така е отредил да има щастливци и нещастници, да бъде благословена неговата воля! Обаче трябва доказателство. На каква цена, с какво средство да го доставя? О, няма нищо по-просто. В храстите нощем един мъж не могат да го открият, а от скривалището си той може да вижда идващите. Тази вечер аз ще бъда в храстите.“
Ездачът хвана юздите, качи се бавно на седлото и без да подтиква коня си или ускорява хода му, изчезна зад ъгъла на стената.
А Шарни, изпълнявайки заповедите на кралицата, се бе затворил у дома си и очакваше съобщение от нея.
Дойде нощта. Вместо да дебне от прозореца на къщичката, който гледаше към парка, Шарни чакаше в същата стая на прозореца, който гледаше към уличката. Кралицата бе казала на вратата на егермайстера, но прозорецът и вратата в къщичката бяха едно и също на приземния етаж. Важното беше, че може да се вижда всичко, което щеше да стане.
Той се взираше в дълбокия мрак с надежда всеки миг да чуе галопиране на кон или бързи стъпки на куриер. Удари десет и половина. Нищо. Кралицата бе изиграла Шарни. Отстъпила бе при първоначалната изненада. Засрамена, бе обещала нещо, което не можеше да изпълни, и, ужасно само като се помисли, бе дала обещание, а знаеше, че няма да го изпълни. С оня бърз порив на подозрение, свойствен на страстно влюбените, Шарни вече се упрекваше, че е бил толкова лековерен. „Как можах — извика той — аз, който видях, да повярвам на лъжи и да пожертвам моята убеденост, моята увереност за една глупава надежда?“
Той развиваше с болка тази зловеща мисъл, когато шум от шепа пясък, хвърлен по стъклата на другия прозорец, привлече вниманието му и го накара да притича към страната на парка. Долу, под парковата беседка, видя фигура на жена в широка черна мантия. Жената вдигаше към него бледо и неспокойно лице. Той не можа да сдържи вика си на радост и на съжаление едновременно. Жената, която го чакаше, която го зовеше, беше кралицата! С един скок Шарни се спусна през прозореца и застана до Мария-Антоанета.
— Ах, ето ви, господине? Много се радвам! — каза тихо и много развълнувана кралицата. — Но какво правите?
— Вие, вие, госпожо! Самата вие! Възможно ли е? — отвърна Шарни, паднал на колене.
— Така ли чакахте?
— Чаках откъм улицата, госпожо.
— Защо да дойда от улицата, като е толкова лесно през парка?
— Не смеех да се надявам да ви видя, госпожо — каза Шарни с тон на страстна благодарност.
Тя го прекъсна.
