Зачака нов въпрос, гледайки гостенките с гордо смирение.
— Госпожо — наруши мълчанието сериозният, но приятен глас на по-възрастната от двете дами, — истина ли е, че майка ви е била портиерка в някаква къща на име „Фонтет“, разположена някъде до Бар сюр Сен?
Жана се изчерви при този спомен, но бързо и без да се смущава, потвърди:
— Такава е истината, госпожо, майка ми е била портиерка в дом на име „Фонтет“.
— Аха! — вметна събеседницата.
— И тъй като Мари-Жозел, моята майка, била надарена с рядка хубост, баща ми се влюбил в нея и двамата се оженили — продължи Жана. — Именно по линия на баща си аз съм от благороднически произход. Госпожо, баща ми беше Сен Реми дьо Валоа, пряк потомък на кралската фамилия Валоа.
— Но как сте изпаднали до такава мизерия, госпожо? — попита дамата, която започна да я разпитва.
— Уви! Това може лесно да се разбере.
— Слушам.
— Вие си спомняте, че след възкачването на Анри IV на престола, с което короната премина от дома Валоа към Бурбоните, изпадналата в немилост фамилия имаше още няколко потомци, неизвестни, разбира се, но безспорно от същото потекло — четирима братя, и четиримата фатално загинали.
Двете жени направиха гримаса, която можеше да се приеме и за съгласие.
— И тъй — продължи Жана, — потомците на фамилията Валоа въпреки неизвестността си се бояли да не събудят подозрение у новата кралска фамилия, затова сменили фамилното си име Дьо Валоа с Дьо Реми, както са се именували по това време техни владения, които могат да бъдат открити в родословното дърво на Луи XIII до предпоследния представител на Валоа — моя дядо, който видял новия монархичен род да укрепва, а стария — да се забравя, и счел, че повече не трябва да се лишава от едно прославено фамилно име, всъщност единственото му наследство. Тогава той отново приел фамилното име Дьо Валоа и го отнесъл като бреме в сянката на бедността в затънтената си провинция. Никой от двора на Франция дори не помислил, че извън ореола на трона води жалко съществувание един потомък на някогашните крале на Франция, ако не най-прославените в кралския род, то в крайна сметка най-злочестите.
След тези думи Жана замълча. Тя бе говорила простичко и със сдържаност, която бе забелязана.
— Госпожо, вие несъмнено разполагате с изрядни доказателства — каза любезно по-възрастната от двете посетителки, приковавайки проницателния си поглед върху тази, която се наричаше потомка на Валоа.
— Ах, госпожо, доказателства не липсват — отговори домакинята с горчива усмивка. — Баща ми бе наредил да ги подготвят и умирайки, ми ги остави всичките поради липса на друго наследство, но какво струват доказателствата за една безполезна истина или за истина, която никой не иска да признае?
— Баща ви починал ли е? — попита по-младата дама.
— Уви, да!
— В провинцията ли?
— Не, госпожо.
— Значи в Париж?
— Да.
— В този апартамент?
— Не, госпожо, баща ми, барон Дьо Валоа, внук на крал Анри III, умря в нищета и глад.
— Невъзможно! — възкликнаха едновременно двете дами.
— И не тук — продължи Жана, — не в този беден кът, не в леглото си, а на мизерен одър! Моят баща почина редом с най-окаяните и най-страдащите. Почина в „Отел Дийо“25 в Париж.
Двете жени нададоха вик на изненада, който приличаше и на вик на ужас.
Жана, доволна от впечатлението, което произведе умението й да направлява историята и да я доведе до развръзката й, остана неподвижна, със сведени очи, с отпуснати ръце.
По-възрастната от двете дами я наблюдаваше със смесено чувство на любопитство и разбиране и като не виждаше в тази така чистосърдечна и така естествена болка нищо от онова, което е присъщо на шарлатанството и на простащината, отново заговори:
— Според това, което ми казвате, госпожо, вие сте преживели много беди и преди всичко смъртта на баща си…
— О! Ако ви разкажа живота си, госпожо, ще видите, че смъртта на баща ми не е от най-големите беди.
— Как, вие гледате на загубата на един баща като на незначително нещастие? — каза дамата, строго смръщвайки вежди.
— Да, госпожо, и изричайки това, аз говоря като изпълнена с обич дъщеря, защото баща ми, умирайки, се освободи от всички злини, които го обкръжаваха на тази земя и които продължават да обкръжават нещастната му фамилия. Следователно в мъката, която ми причини загубата му, аз изпитвам известна радост при мисълта, че баща ми е починал и че потомъкът на крале не е принуден да проси хляба си!
— Да проси хляба си!
— О! Казвам това, без да се срамувам, защото за униженията си не сме виновни нито баща ми, нито аз.
— Нима майка ви?
— Няма как! Със същата откровеност, с която току-що казах, че благодаря на Бога за смъртта на баща ми, аз се оплаквам Господу за това, че остави майка ми да живее.
Двете жени се спогледаха почти треперещи от тези странни думи.
— Госпожо, би ли било неделикатно, ако ви помолим да ни разкажете по-подробно за злата си участ? — попита по-възрастната.
— Неделикатно би било от моя страна, госпожо, защото бих изморила слуха ви с повест за страдания, които могат да ви бъдат само безразлични.
— Слушам, госпожо — каза величествено по-възрастната от двете дами, а придружителката й в същия момент я погледна в знак на съгласие.
Самата госпожа Дьо ла Мот наистина бе поразена от повелителния тон на този глас и гледаше учудено дамата.
— И тъй, слушам — повтори последната с по-мек глас, — ако бихте пожелали да ми окажете добрината да говорите.
Обхваната от неприятна тръпка, несъмнено причинена от студа, гостенката раздвижи крака, при което се подхлъзна върху мокрите плочи. Тогава по-младата избута нещо като килимче, което се намираше под нейния фотьойл — това беше причина за осъдителен поглед от страна на другата.
— Запазете килимчето за себе си, сестро, вие сте по-крехка от мен.
— Извинете, госпожо — каза графиня Дьо ла Мот, — дълбоко съжалявам, че студът ви пронизва, но дървата поскъпнаха с още шест ливри, което прави седемдесет ливри за два кубика, а моите запаси свършиха преди осем дни.
— Казахте, госпожо, че сте била нещастна, че имате майка — подхвана по-възрастната.
— Да, разбирам, подобно богохулство трябва да бъде обяснено, нали, госпожо? — каза Жана. — Ето впрочем обяснението, след като го желаете.
Събеседницата на графинята кимна утвърдително с глава.
— Вече имах честта да ви кажа, че баща ми бе приел един неравен брак.
— Да, като се оженил за портиерката си.
— И тъй, Мари-Жозел, вместо вовеки да бъде горда и признателна за честта, която й е била оказана, започнала да разорява баща ми, нещо, което впрочем не е било трудно. Задоволявала алчните си желания, като харчела малкото, което притежавал съпругът й. После го принудила да продаде всичко до последната педя земя, убедила го да отиде в Париж, за да претендира за правата си за възстановяване на фамилното си име. Не е било трудно баща ми да се поблазни, а може би е вярвал в справедливостта на краля. Като превърна в пари малкото, което притежаваше, той пристигна тук. Освен мен баща ми имаше още една дъщеря и един син. Синът, нещастен като мен, вегетираше с най-нисък чин в армията. Дъщерята, бедната
