Париж ледът дълго време можеше да съхрани девствената си белота, малко бяха стъпките на минувачите. В Париж, напротив — сто хиляди стъпки в час отнемаха прелестта на великолепното наметало на зимата, почерняйки го.
Шейните пристигаха, пързаляйки се по сух път, и спираха на булеварда, там, откъдето започваше калта. Наистина дневното слънце бе постоплило въздуха и временното топене на леда бе започнало. Казваме временното, защото прозрачността на въздуха обещаваше през нощта леден северен вятър, който през април попарва първите листенца и първите цветя.
В шейната, която се движеше начело, седяха двама мъже с наметала от кафяво сукно, с двойна яка. Единствената разлика, която се забелязваше между двете наметки, бе, че едната имаше златни копчета и гайтани, а другата — копринени гайтани и подобни на тях копчета.
Тези двама мъже в шейна, теглена от черен кон, от ноздрите на който излиташе гъста пара, предшестваха втора шейна, към която от време на време те отправяха погледи, сякаш бдяха над нея.
В тази втора шейна седяха две жени, така добре загърнати в кожи, че никой не би могъл да види лицата им. Може да се добави, че бе трудно дори да се каже към кой пол принадлежаха тези две особи, ако не ги разпознаваха по височината на прическите им, върху които малки шапчици поклащаха перата си.
От колосалните по размери прически, изградени от плитки, панделки и малки скъпоценни украшения, излиташе облак бяла пудра така, както зимата свлича облак скреж от разлюлени от северния вятър клони.
Тези две дами, седнали съвсем близо една до друга, разговаряха, без да обръщат внимание на множеството зрители по булеварда. По-едрата и величествена на вид притискаше до устата си бродирана кърпичка от фина батиста, държеше главата си изправена и уверена въпреки северния вятър, срещу който летеше шейната. Църквата „Сен Кроа д’Антен“ удари пет часът. Вечерта започваше да се спуска над Париж, а с нея настъпваше и студът. В този момент екипажите бяха стигнали почти до портата „Сен Дьони“.
Дамата от шейната, която държеше носна кърпичка до устата си, направи знак на двамата мъже от авангарда и те се отдалечиха, като ускориха хода на черния кон. После същата дама се обърна към ариергарда, състоящ се от други две шейни, всяка управлявана от кочияш без ливрея, и те от своя страна, покорни на сигнала, потънаха в улица „Сен Дьони“.
Както вече казахме, шейната на двамата мъже бе изпреварила тази на двете жени и бе изчезнала в първите вечерни мъгли, които се струпваха около исполинската сграда на Бастилията.
Втората шейна, пристигнала на булевард „Менилмонтан“, спря. Тук минувачите бяха редки, нощта ги беше разпръснала — впрочем в този отдалечен квартал случайно се срещаха граждани без фенер и без ескорт — зимата бе настървила три-четири хиляди подозрителни скитници и ги бе превърнала в крадци.
Дамата, която читателите вече видяха да заповядва, побутна с пръст кочияша по рамото.
— Вебер, колко време ви е необходимо, за да закарате шейната? Знаете къде.
— Госпоша зема каприолет? — попита кочияшът с характерен немски акцент.
— Да, ще се върна по улиците, за да видя огньовете. Впрочем улиците са по-кални от булевардите и с шейна ще се пътува зле. Освен това съм поизстинала. Вие също, нали, миличка? — Дамата се обърна към спътницата си.
— Да, госпожо — отвърна тя.
— Така, вие, Вебер, ще чакате с кабриолета, знаете къде!
— Топре, госпоша.
— Колко време ви е необходимо?
— Полофин час.
— Така е добре. Погледнете колко е часът, миличка.
По-младата от двете дами зарови из коженото си палто и доста трудно успя да види колко е часът, защото — казахме вече — мракът се сгъстяваше.
— Шест без петнадесет — отговори тя.
— И тъй, в седем без петнадесет, Вебер.
Изричайки тези думи, дамата леко скочи от шейната, подаде ръка на приятелката си и те се отдалечиха, докато кочияшът с жестове на почтителна безнадеждност промърмори достатъчно високо, за да бъде чут от господарката си:
— Неплакорасумие! О, майн гот! Какфо неплакорасумие!
Двете млади жени се разсмяха, загърнаха се в кожените си палта, чиито яки стигаха до ушите, прекосиха отсрещната алея на булеварда и започнаха да се забавляват, карайки снега да скърца под краката им, обути в изящни подплатени с кожа пантофки.
— Вие имате добро зрение, Андре, прочетете на този ъгъл името на улицата — каза дамата, която изглеждаше по-възрастна и която всъщност беше на не повече от тридесет — тридесет и две години.
— Улица „Пон-о-Шу“, госпожо — прочете младата жена засмяна.
— Каква е пък тази улица „Пон-о-Шу“? О, Господи! Та ние сме се заблудили, улица „Пон-о-Шу“? Беше ми казано втората улица вдясно. Но усещате ли, Андре, колко хубаво мирише на топъл хляб?
— Нищо чудно, ние сме пред вратата на хлебарница — отбеляза компаньонката й.
— Ами да попитаме къде е улица „Сен Клод“.
Тази, която говореше, се насочи към вратата.
— Ах, не влизайте, госпожо! Нека аз! — живо каза другата.
— Улица „Сен Клод“? Мили мои дамички, вие искате да знаете къде е улица „Сен Клод“? — чу се весел глас.
Двете жени се извърнаха едновременно с едно и също движение по посока на гласа и видяха изправен, облегнат на вратата на хлебарницата млад работник, смешно облечен — в жакет, но с голи крака и гърди въпреки смразяващия студ.
— О! Гол мъж! В Океания ли сме? — извика по-младата от двете.
— Търсите улица „Сен Клод“? — продължи хлебарският чирак, който нищо не разбра от гримасата на по-младата от двете жени и който, свикнал с „костюма“ си, бе далеч от мисълта да му приписва центробежна сила, чийто ефект току-що видяхме.
— Да, приятелю, улица „Сен Клод“? — отвърна по-възрастната от двете жени, потискайки силното си желание да се изсмее.
— О, не е трудно да се намери, всъщност аз ще ви отведа — охотно продължи веселото набрашнено момче и обвързвайки думите с дела, разтвори пергела на дългите си слаби крака със стари подпетени обувки.
— Не, не! — каза по-възрастната от двете жени, която без съмнение се стесняваше да я видят с подобен гид. — Посочете ни улицата, без да се безпокоите, а ние ще се постараем да следваме указанията ви.
— Първата улица вдясно, госпожо — отговори „гидът“ сдържано и се оттегли.
— Благодаря — казаха едновременно двете жени.
Затичаха в указаната посока, сподавяйки своя смях в маншоните си.
4.
Един интериор
Или прекалено разчитаме на паметта на нашия читател, или можем да се надяваме, че вече му е позната улица „Сен Клод“, която на изток стигаше до булеварда, а на запад — до улица „Сен Луи“. Действително той е видял повечето от лицата, които играха или ще играят някаква роля в тази история, прекосявайки я в друго време, което ще рече тогава, когато великият физик Жозеф Балзамо беше там със своята пророчица Лоренца и с учителя си Алтотас.
През 1784, както и през 1770 година, времето, когато за пръв път доведохме нашите читатели тук, улица „Сен Клод“ беше почтена улица, слабо осветена, вярно, и немного чиста, което все още е вярно, накрая — малко посещавана, малко застроена и малко известна. Но си имаше име на светец и беше улица на Маре и като такава във всичките си три или четири къщи бе приютила много бедни рентиери, бедни търговци и изобщо нещастници, невключени в регистрите на общината.
Освен тези три-четири къщи на ъгъла на булеварда имаше голям дом с внушителен вид, с който „Сен Клод“ можеше да се прослави като улица с аристократичен дом. С високите си прозорци тази сграда бе
