— Извинете ме, госпожо, но вие, както и останалите, сама пожелахте това.
— Аз… като останалите… поне ще ми дадете време да си избера изповедник, нали?
— Би било излишно усилие — каза Калиостро.
— Как така?
— Последният човек, който ще се изкачи на гилотината с изповедник, ще бъде…
— Ще бъде? — попитаха всички.
— Ще бъде кралят на Франция.
Калиостро изрече тези злокобни думи с глух глас, който премина като смъртен полъх над присъстващите и ги смрази до дъното на душата. Настъпи неколкоминутно мълчание.
По време на това мълчание Калиостро доближи до устните си чашата, в която бе прочел всички тези кървави прокоби, но едва я бе докоснал с уста, и с непреодолимо отвращение я отблъсна.
При това движение очите му се насочиха към Таверне.
— О! — извика той, като мислеше, че ще го заговори. — Не ми казвайте какво ще стане с мен, не искам това от вас.
— Тогава моля вместо него — каза Ришельо.
— Вие, господин маршал — каза Калиостро, — се успокойте, защото сте единственият от всички нас, който ще умре в леглото си.
— Кафето, господа! — предложи старият маршал, очарован от предсказанието. — Кафето!
Всички станаха.
Но преди да преминат в салона, граф Дьо Хага, като се приближи до Калиостро, каза:
— Господине, не мисля да избегна съдбата си, но кажете ми от какво трябва да се пазя.
— От един маншон, сир — отговори Калиостро.
Граф Дьо Хага се отдалечи.
— А аз? — запита Кондорсе.
— От един омлет.
— Добре, отказвам се от яйцата.
И той се присъедини към графа.
— Ами аз? От какво трябва да се боя? — запита Фаврас.
— От едно писмо.
— Добре, благодаря.
— А аз? — полюбопитства Лоней.
— От превземането на Бастилията.
— А, ето че съм спокоен.
И той се отдалечи със смях.
— На свой ред и аз да попитам, господине — обади се графинята съвсем объркана.
— Вие, красива графиньо, се пазете от площад „Луи XV“.
— Уви! Там веднъж вече се отбивах и много страдах. Този ден си бях изгубила главата! — каза графинята.
— И пак ще я изгубите, графиньо, но повече няма да я намерите!
Дю Бари извика и избяга в салона при другите гости. Калиостро щеше да последва компанията, но Ришельо се обади:
— Момент, останахме само Таверне и аз, на които нищо не казахте, скъпи ми магьоснико.
— Дьо Таверне ме помоли да не казвам нищо, а вие, господин маршал, вие нищо не ме попитахте.
— О, и аз пак ви моля — извика Таверне със сплетени молитвено ръце.
— Но, хайде, за да ни докажете силата на вашия гений, ще можете ли да ни кажете едно нещо, което единствени ние двамата знаем?
— Кое? — Калиостро се усмихна.
— Ами какво прави във Версай този доблестен Таверне, вместо да живее спокойно в красивия си роден край — земите на Мезон-Руж, които кралят откупи за него преди три години?
— Нищо по-просто, господин маршал — отговори Калиостро. — Преди десет години господинът искаше да даде дъщеря си, госпожица Андре, на Луи XV, но не успя.
— Ох! — промърмори Таверне.
— Днес господинът иска да даде сина си Филип дьо Таверне на кралица Мария-Антоанета. Попитайте го дали лъжа?
— Бога ми! Този човек, ако не е магьосник, да ме вземат дяволите — каза треперещ Таверне.
— Ай! Не говори така грубо за дявола, мой стари приятелю — възкликна маршалът.
— Ужасен! Ужасен! — мърмореше Таверне.
И се обърна, за да помоли още веднъж Калиостро да бъде дискретен, но той беше изчезнал.
— Хайде, Таверне, да отидем в салона — каза маршалът, — ще изпият кафето без нас или, което би било по-лошо, ще го пием студено.
И той бързо отиде в салона.
Но салонът бе пуст: нито един от гостите не бе имал смелостта да види насреща си ужасния прорицател. Свещите горяха в свещниците, кафето димеше в дълбоката каничка, огънят съскаше в огнището. Всичко това напразно.
— За Бога, стари приятелю, изглежда, ще си пием кафето двамата сами… Е, добре! Къде се дяна, дяволе?
Ришельо се огледа на всички страни, но старчето се бе измъкнало като другите.
— Все едно! — каза маршалът, дяволито усмихвайки се, както би казал Волтер, и потривайки сухите си бели ръце, отрупани с пръстени. — Все едно, аз ще бъда единственият от всички поканени, който ще умре в леглото си. Хе, хе! Аз — в моето легло. Аз, граф Калиостро, ви вярвам. В моето легло и колкото е възможно по-късно. Хей! Камериерът ми и капките ми!
Слугата влезе с флакон в ръка и двамата минаха в спалнята21.
3.
Две непознати жени
Зимата на 1784 година бе чудовището, което погълна една шеста от Франция и което изръмжа пред портите, но ние не можахме да го видим при херцог Дьо Ришельо, разположени в толкова топлата и благоуханна столова.
Наистина, който е на топло, може да се възхищава на черните дървета и да открива очарование в печалния изглед на балсамираните от зимата полета. Този, който усеща да достигат до сетивата му приятните миризми на очакващия го обяд, той може от време на време да вдишва през някой открехнат прозорец силния, пронизващ повей на зимата и ледените пари на снега, които обновяват въображението му.
Накрая този, който е прекарал един ден без страдания, докато милиони от сънародниците му са страдали, а той се изтяга под пухения юрган, сред фини чаршафи и приятна топлина, и като онзи егоист, за когото говори Лукреций и когото прославя Волтер, той може да счита, че всичко върви добре в най-добрия от съществуващите светове.
Но онзи, който мръзне, съвсем не съзира великолепията на природата, еднакво разкошна и в бялата, и в зелената си мантия. Гладният търси земята и избягва небето, небето без слънце и следователно без усмивка за нещастието му.
Впрочем по времето, до което стигнахме — средата на април, триста хиляди нещастници, умиращи от студ и глад, страдаха в Париж, същия този Париж, в който, под предлог че в никой друг град няма повече богати хора, нищо не бе предвидено, за да се попречи на бедните да гинат от студ и мизерия.
През последните четири месеца суровото и натежало небе пъдеше клетниците от селата в градовете така, както обикновено зимата гони вълците от горите към селото.
Нямаше повече хляб, нямаше повече дърва. Нямаше хляб за тези, които издържаха на студа, нямаше дърва, за да се пече хлябът.
Всички доставени провизии Париж бе погълнал за един месец. Старейшината на търговците,
