недалновиден и неспособен, не знаеше как да достави в поверения на грижите му Париж двеста хиляди корди22 дърва, които бяха на разположение в един район на двеста левги23 от столицата.
Той се извиняваше, че ледът пречел на конете да се движат — когато ледовете се топели, не достигали коли и коне. Луи XVI, винаги добър, винаги човеколюбив, винаги по-чувствителен към материалните нужди на народа, чиито социални потребности по-лесно се изплъзваха от вниманието му, най-напред предостави една сума от двеста хиляди ливри за наемане на коли и коне, а впоследствие подложи и едните, и другите на насилствена реквизиция.
Същевременно потреблението продължаваше да поглъща всички пристигащи стоки. Трябваше да се облагат с данъци купувачите. Никой нямаше право да вземе от главния склад първоначално повече от една кола дърва, по-късно — повече от половин кола. Тогава се видя как расте опашката пред вратите на складовете за дърва, както по-късно щяха да видят опашката, удължаваща се пред вратите на хлебарниците.
Кралят даде на бедните всички пари от касата си. Той взе три милиона от постъпилите дарения и ги използва за облекчаване положението на бедстващите, като заяви, че всичко, колкото и да е спешно, трябва да чака и да си трае, докато не си отидат студът и гладът.
Кралицата от своя страна даде петстотин луидора от спестяванията си. Под нейните наставления бяха превърнати в приюти манастири, болници, обществени монументални сгради: всяка порта по примера на кралските се разтваряше по заповед на господаря й. Дворовете на палатите ставаха достъпни за бедните — те идваха в тях да се сгушат около голям огън.
През деня хиляди работници с кирки и лопати струпваха сняг и лед край къщите, така че едно двойно укрепление, плътно и влажно, заемаше половината от улиците, повечето от които бяха вече твърде тесни. Тежки колесници с пързалящи се, неустойчиви колела, с повалящи се коне притискаха към ледените стени пешеходеца, изложен на тройна опасност: да падне, да бъде блъснат и да бъде премазан. Скоро грамадите от сняг и лед станаха такива, че скриваха магазините, затваряха входовете и хората трябваше да се откажат да разкопават леда, тъй като силите и колите вече не бяха достатъчни.
Безсилен, Париж се призна за победен и остави зимата да вилнее. Така бяха преминали декември, януари, февруари и март. Случваше се и затопляне по два-три дни, тогава пък цял Париж, лишен от канали и скатове за оттичане на водата, се превръщаше в море. В такова време някои улици можеха да бъдат прекосявани само с плуване. Там конете се объркваха и давеха. Каретите не рискуваха да преминават дори в ход, можеха да се превърнат в кораби.
Париж, верен на характера си, възпя смъртта от затоплянето така, както бе възпял смъртта от глада. Проточи се на върволица към Халите, за да гледа как продавачките на риба разпродават набързо стоката си, как прибягват по шлепа с огромни кожени ботуши, с гащи, напъхани в ботушите, и поли, навити до кръста, и всичко това те правеха, смеейки се, жестикулирайки, пръскайки се една друга с тиня в тресавището, което обитаваха. Но тъй като затоплянето биваше временно, ледът ставаше по-непрозрачен и по-устойчив, езерата на града през нощта се превръщаха в хлъзгав кристал, през деня шейни заместваха каретите, които, тикани от кънкьори или теглени от подковани с шипове коне, летяха по превърнатите в огромно огледало улици. Сена, замръзнала на няколко стъпки24 дълбочина, се бе превърнала в място за срещи на безделници, които се упражняваха в бягане, сиреч падане по пързалките, каране на кънки и всякакви игри, и които, разгорещени от тази гимнастика, когато умората натежаваше, притичваха до най-близкия огън, за да не позволят на потта да замръзне по крайниците им.
Предвиждаха момента, когато връзките по вода ще бъдат прекъснати, когато съобщенията по суша ще станат невъзможни, предвиждаха момента, когато хранителните продукти няма да пристигат повече и когато Париж, този гигантски организъм, ще рухне като онези чудовищни китове, които, след като са напуснали своите райони, остават обградени от полярните ледове и умират от изтощение, защото са пропуснали своевременно да се измъкнат през цепнатините, така както е направила това плячката им — малката риба, добрала се до по-умерени зони, до по-плодовити води.
В тази крайно тежка обстановка кралят събра съвета. Взе се решение да бъдат изселени от Париж, по- точно да бъдат помолени да се завърнат в провинциите си, епископите, свещениците с прекалено безгрижно отношение към паството си. Кралят намрази управителите и интендантите на провинции, които бяха превърнали Париж в седалище на управите си, и накрая висшите съдебни и административни чиновници, които предпочитаха операта и пищния светски живот. И наистина всички тези хора изразходваха огромни количества дърва в богатите си домове, всички те консумираха много хранителни провизии в обширните си кухни.
Освен тях и всички благородници, господари на земи в провинцията, щяха да бъдат поканени да се приберат в замъците си. Но господин Леноар, човек от полицията, обърна внимание на краля, че всички тези хора не са виновни и не можели да ги заставят днес-утре да напуснат Париж.
През това време състраданието на краля изпразни до дъно касите му, милосърдието на кралицата изчерпи спестяванията й и възбуди благодарността на народа, а той находчиво ръкоположи в паметници, преходни като доброто и злото, спомена за милостините, които Луи XVI и кралицата бяха изсипали върху него. И така, както някога за прослава на пълководеца победител воините бяха издигали трофеи от оръжията на разгромения неприятел, така и парижани на самото бойно поле, където се бореха със зимата, издигнаха в чест на краля и кралицата обелиски от сняг и лед. И всеки според способностите си допринесе за изграждането им: общият работник отдаде ръцете си, специалистът — сръчността си, артистът — таланта си, и обелиските се възвисиха по главните улици, изискани, дръзки и снажни. И бедният писател, когото милостинята на повелителя бе намерила в мансардата му, поднесе своя дар — рожба на сърцето по-скоро, отколкото на ума.
В края на март затоплянето настъпи, но неравномерно, непълно, с пристъпи на мраз, които удължаваха мизерията, страданието и глада на парижани, но същевременно съхраняваха изправени и яки снежните паметници.
Но в първите дни на април отново се изостри студът. Обелиските, по които вече бе потекла потта, предвещаваща загиването им, обелиските, наполовина разтопени, отново се втвърдиха, безформени и смалени. Красива снежна пелена покри булевардите и кейовете и отново се появиха шейни с буйни коне. Това придаваше прелест на кейовете и булевардите. Но по улиците бързите карети и кабриолети се превръщаха в ужас за пешеходците, които не ги чуваха при приближаването им и често, възпрепятствани от купищата лед, не можеха да им убягнат. Накрая, опитвайки се да се измъкнат, те най-често попадаха под колелата.
За кратко време Париж се изпълни с ранени и умиращи. Тук счупен крак от падане върху леда, там изтърбушен гръден кош от кабриолет, който, увлечен в бързия си ход, не съумяваше да спре върху леда. Тогава полицията се зае да спасява от колелата тези, които бяха оцелели от студа, глада и наводненията. Налагаха глоби на богатите, които прегазваха бедните. Това бе времето, когато властваха аристократичните порядки: имаше разграничаване дори в начина на езда, на управляване на впряг, принц от кралски произход караше много бързо, без да вика „пазете се“; един херцог или равен нему джентълмен или оперетна дама караха живо; президент или финансист — в тръс; контето в своя кабриолет се държеше като на лов, а жокеят, изправен отзад, крещеше „варда“, когато господарят му вече е прегазил или съборил някой клетник.
После, както казва Мерсие, всеки се съвземаше, както може.
На парижанина му стигаше само да види как летят по булеварда красиви шейни с лебедови шии, стигаше му само да се полюбува на красивите придворни дами в палта от норка или хермелин, отнасяни като метеори по блестящия лед. Позлатените хлопки, пурпурните нишки и украшения от пера за косите забавляваха децата, които, строени в шпалир, гледаха преминаването на всички тези хубави неща. Парижкият буржоа забравяше нехайството на хората от полицията и бруталните кочияши на каретите, а пък беднякът, какъвто беше по това време, все още свикнал да бъде покровителстван от богатите или от онези, които се преструваха на такива, от своя страна поне за момент забравяше собствената си мизерия.
Осем дни след обяда, даден от господин Ришельо във Версай при обстоятелствата, които току-що ви описахме, през един слънчев, но студен ден в Париж се появиха четири елегантни шейни, плъзгащи се по утъпкания сняг, който покриваше Кур ла Рен и края на булевардите, започващи от „Шан-з-Елизе“. Вън от
