документите, за които говорите, са толкова ценни за мен, че…
— Разбирам. Не можете да ги предоставите на първия срещнат.
— Ах, госпожо! — възкликна графинята, която най-после за миг зърна лицето на благодетелката си, лице, излъчващо достойнство и благородство. — Ах, госпожо, струва ми се, че за мен вие не сте случаен посетител.
Отвори сръчно друг шкаф, в който имаше тайно чекмедже. Извади оригиналите на доказателствените документи, грижливо прибрани в стар портфейл, украсен с герба на Дьо Валоа.
Дамата ги взе и след внимателна и веща проверка каза:
— Имате право, тези документи са напълно изрядни, съветвам ви непременно да ги представите на когото трябва.
— И според вас, госпожо, какво ще получа?
— Без каквото и да било съмнение, издръжка за себе си, повишаване на съпруга ви, господин Дьо ла Мот, стига и той да е така любезен.
— Моят съпруг е образец на честност, госпожо, и винаги е изпълнявал дълга си във войската.
— Това е достатъчно. — Милосърдната дама спусна качулката съвсем ниско над лицето си.
Госпожа Дьо ла Мот следеше с напрегнато безпокойство всяко нейно движение. Видя я да рови в джоба си, откъдето извади първо бродираната кърпичка, с която бе прикривала лицето си, докато се бе возила с шейната по булеварда.
След кърпичката последва фишек с диаметър един пус26 и три- четири пуса дължина.
Благодетелката остави този фишек върху скрина:
— Бюрото на „Бон йовър“ ме упълномощи, госпожо, да ви предам тази скромна помощ в очакване на нещо по-добро.
Госпожа Дьо ла Мот хвърли бегъл поглед към пакетчето и си помисли: „Пари. По три ливри. Трябва да има петдесет. Или дори сто. Нека да са сто и петдесет или може би триста, които ни падат от небето.“
Докато разсъждаваше така, двете жени бяха излезли в първата стая, където Клотилд дремеше върху стол до свещта, пламъкът на която пушеше в средата на разлято петно от стопена лой. Лютивата и противна миризма стисна за гърлото дамата, която бе оставила фишека върху скрина. Тя бързо пъхна ръка в джоба си и извади едно флаконче. При повикването на господарката си Клотилд се събуди и със сигурно движение хвана остатъка от свещта, след което я издигна като фар над тъмните стъпала въпреки възраженията на двете непознати, които свещта осветяваше, задушавайки ги.
— Довиждане, довиждане, госпожо графиньо! — извикаха те и бързо се спуснаха по стъпалата.
— Къде бих имала честта да ви се отблагодаря, госпожи? — попита Жана дьо Валоа.
— Ние ще ви съобщим — отговори по-възрастната от двете дами, като слизаше колкото може по- бързо.
Шумът от стъпките им се изгуби надолу по етажите.
Дьо Валоа се прибра у дома си, нетърпелива да провери дали наблюденията й за парите са точни. Но като прекоси първото помещение, тя ритна някакъв предмет, който се изтърколи от рогозката, служеща за запушване на цепнатина в плочите.
Да се наведе, да вземе предмета, да изтича до лампата — такава бе първата мисъл на графиня Дьо ла Мот.
Беше златна кутийка, кръгла, плоска и доста семпло украсена със симетрични, вълнообразни, преплитащи се линии. Съдържаше няколко дражета ароматизиран шоколад, но толкова плоски, че наведе графинята на мисълта: тук има двойно дъно. Откриването на секрета за отварянето на това дъно й отне известно време. Най-после тя откри механизма и го задейства.
Веднага се появи портрет на жена — сурова, бляскава, с властна красота и повелително изражение. Немска прическа и великолепна огърлица като за орден придаваха на лика от портрета удивителна чудноватост. Вензел, съставен от буквите М и Т, вплетени в лавров венец, заемаше горната част на кутийката.
Поради приликата на образа от портрета с лика на младата дама от „Бон йовър“ Дьо ла Мот предположи, че портретът е на майка й или на баба й, и първото й желание бе да се затича по стълбата и да повика дамите.
Външната врата се затвори. Графинята притича до прозореца, за да извика, тъй като беше много късно да ги настигне. Единственото нещо, което съзря, беше бърз кабриолет в края на улица „Сен Клод“, където тя излиза на „Сен Луи“. Тъй като графинята вече нямаше възможност да призове двете си покровителки, тя погледна пак към кутийката, заричайки се да я предаде във Версай. Взе оставения върху скрина фишек и каза:
— Не се излъгах, има само петдесет екю27.
Опаковката се изтърколи на плочите.
— Та това са луидори! Двойни луидори! — извика графинята. — Петдесет двойни луидора! Две хиляди и четиристотин ливри!
Свръхалчна радост се изписа в очите й, когато Клотилд, смаяна от вида на толкова злато, колкото никога не бе виждала, застана със зяпнала уста и скръстени ръце.
— Сто луидора! — повтори госпожа Дьо ла Мот. — Тези странни посетителки! Значи са много богати! О, аз ще ги открия!
6.
Белю
Двете дами бяха намерили долу пред къщата кабриолет от онези, които се изработваха по онова време — с високи колела, леко купе, подвижна покривка за крака и удобна капра за жокея, който стоеше отзад.
Теглен от великолепен ирландски кон с къса опашка, широка задница и червеникав косъм, кабриолетът бе докаран на улица „Сен Клод“ от същия слуга, кочияш на шейната на милосърдната дама, когото тя наричаше Вебер, както вече видяхме по-горе.
Вебер държеше юздите в старанието си да обуздае буйния кон, който нервно риеше с крак снега. Когато двете дами се появиха, той каза:
— Госпоша, ас порачал Сибио, кой отбил от пътя се знощи, останал само Пелю.
Ставаше дума за коня Белю.
— О, знаете, Вебер, че това за мен е без значение, имам чувствителна ръка и съм свикнала да управлявам коне.
— Ас знае, че госпоша кара много топре, но пътища е много лошо. Къде отиде госпоша?
— Във Версай.
— Значи по пулефардите?
— Не, Вебер, скоро булевардите ще бъдат заледени. Улиците ще ни създадат по-малко неудобства благодарение на хилядите разхождащи се, които топят снега. Хайде, бързо, Вебер, бързо.
Вебер бе задържал коня, докато дамите пъргаво се качат в кабриолета. После се бе прехвърлил стремително отзад, уведомявайки, че се е качил.
Тогава по-възрастната от двете дами се бе обърнала към придружителката си:
— Е, Андре, как ви се вижда тази графиня?
Изричайки своя въпрос, тя отпусна юздите на коня, който полетя като светкавица и зави зад ъгъла по улица „Сен Луи“.
Именно в този момент госпожа Дьо ла Мот бе отворила прозореца си, за да повика дамите.
— О — започна онази от дамите, на която казваха Андре, — мисля, че госпожа Дьо ла Мот е бедна и много нещастна.
— Добре възпитана, нали?
— Да, разбира се.
— Вие сте равнодушна към нея, Андре.
— Ако трябва да ви призная истината, в израза на лицето й има нещо лукаво, което не ми харесва.
— О, Андре, вие сте мнителна, знам това. За да ви се хареса, човек трябва да бъде съвършен. Намирам
