да разбива купето.
— Но какво става, в името на Бога, разбирате ли нещо, Вебер? — продължи на немски по-възрастната от двете жени.
— Бога ми, не, госпожо — отвърна слугата, на когото беше по-леко да говори на немски, отколкото на френски, като раздаваше наляво и надясно силни ритници, за да избави господарката си.
— Но това не са хора, това са кръвожадни зверове! В какво ме укоряват? — продължаваше все на немски дамата. — Бива ли така?
В същия момент любезен глас, който особено контрастираше със заплахите и хулите, на които бяха обект двете дами, отговори на чист саксонски.
— Упрекват ви, госпожо, в това, че не зачитате заповедта на полицията, издадена тази сутрин в Париж и забраняваща до пролетта движението на кабриолета. Те вече са много опасни дори когато паважът е хубав. А когато замръзне, стават убийствени за пешеходците, не може да се избегне попадането под колелата.
Дамата се извърна, за да види откъде идва този вежлив глас, открояващ се сред заплашителните викове. Тогава тя забеляза един млад офицер, който, за да се доближи до нея, сигурно бе трябвало да воюва също така смело, както правеше Вебер, за да се задържи там, където беше. Приятната и изящна фигура, високият ръст, войнственият вид на младия мъж се харесаха на дамата, която побърза да отговори на немски:
— О, Боже мой, господине, аз не знаех за тази заповед, съвсем не знаех!
— Чужденка ли сте, госпожо? — попита офицерът.
— Да, господине. Но кажете ми какво трябва да направя? Разбиват кабриолета ми!
— Трябва да ги оставите да го натрошат, госпожо, а през това време да се измъкнете. Народът на Париж е озлобен против богатите, които демонстрират лукс пред лицето на мизерията, и по силата на тази заповед ще ви отведат при комисаря.
— О, никога! — изстена по-младата от двете дами. — Никога!
— Тогава аз ще ви проправя път през тълпата, възползвайте се и изчезвайте! — продължи офицерът с усмивка.
Тези думи бяха изречени с непринуден тон, който накара чужденките да разберат, че офицерът е дочул коментарите на народа за леките момичета, издържани от господата Субиз и Д’Енин. Но моментът не бе подходящ за уточняване.
— Придружете ни до някоя кола на площада, господине — каза по-възрастната от двете дами с подчертано авторитетен тон.
— Ще накарам коня ви да се изправи на задните крака и в суматохата, която това неизбежно ще предизвика, ще се измъкнете, защото народът се дразни, като ни чува да говорим на език, който не разбира — каза младият мъж, който не искаше нищо повече, освен да отклони отговорността, произтичаща от едно случайно покровителство.
— Вебер! — извика със силен глас дамата. — Накарай Белю да се изправи на задните крака, за да изплаши и отклони цялата тази тълпа.
— А после, госпожо?
— После остани, докато потеглим.
— Ами ако разбият купето?
— Да разбиват! Ако можеш, спаси Белю и себе си преди всичко. Това е единственото, което ти препоръчвам.
— Добре, госпожо — отвърна Вебер.
В същия миг погъделичка раздразнителния „ирландец“, който скочи и преобърна най-възбудените, вкопчили се в юздите му. Настана голям смут и бъркотия.
— Ръката ви, господине — обърна се дамата към офицера. — Елате, миличка — добави тя, обръщайки се към Андре.
— Хайде, хайде, храбри жени! — промърмори съвсем тихо офицерът, който веднага и с истински възторг предложи ръката си на тази, която бе поискала това от него.
За няколко минути отведе двете жени до съседния площад, където стояха, очаквайки клиенти, обикновени кабриолети, а кочияшите дремеха на местата си, докато конете им с полуотворени очи и наведени глави жадуваха за оскъдната вечерна порция храна.
7.
Пътят до Версай
Двете дами се намираха извън атаките на тълпата, но някои любопитни можеха да ги проследят, да ги познаят и да устроят сцена, подобна на току-що състоялата се и от която може би този път биха се измъкнали по-трудно.
Младият офицер разбра тази алтернатива и го видяха да полага големи усилия, за да събуди кочияша, по-скоро замръзнал, отколкото заспал на мястото си.
Беше такъв ужасен студ, че противно на привичката на кочияшите да си съперничат, като си крадат един на друг клиентите, този път никой от двадесет и четирите отомедона28 не помръдна. Офицерът сграбчи за яката на мизерния сюртук кочияша и грубо го разтърси, така че го извади от вцепенението му.
— Хей! Ехе!
— Ето ме, господарю, ето ме — промълви все още дремещият кочияш и залитна като пиян върху седалката.
— Къде отивате, госпожи? — запита офицерът пак на немски.
— Във Версай — отговори по-възрастната на същия език.
— Във Версай?! — провикна се кочияшът. — Казахте „във Версай“?
— Разбира се.
— Охо, разбира се, да, във Версай! Четири левги и половина по лед като този! Не, не, не!
— Ще се заплати добре — каза по-възрастната „германка“.
— Ще се заплати — повтори на френски офицерът за кочияша.
— И колко ще се заплати? — запита той от висотата на капрата си, защото, изглежда, не бе от доверчивите. — Това не е всичко. Вижте, господин офицер, да речем, че отидем до Версай, но щом веднъж отидеш, трябва и да се върнеш.
— Един луидор! Достатъчен ли е? — обърна се по-младата от двете дами към офицера, продължавайки да говори на немски.
— Предлагат ти един луидор — повтори младият мъж.
— Един луидор, добре — изсумтя кочияшът, — защото рискувам да потроша краката на конете си.
— Хитрец! Имаш право само на три ливри, за да отидеш оттук до замъка Дьо ла Мюет, който се намира на половината път. Ти виждаш добре, че при това положение, като ти се плати за отиване и връщане, имаш право само на дванадесет ливри, такава е сметката, а вместо дванадесет ливри, ще получиш за същата работа двадесет и четири.
— Ох, не се пазарете — обади се по-възрастната от двете дами, — два луидора, три, двадесет луидора, само да тръгне незабавно и да кара, без да спира.
— Един луидор стига, госпожо — отговори офицерът.
После, връщайки се при кочияша, каза:
— Хайде, дяволе! Слизай от капрата и отваряй вратичката.
— Искам първо да ми бъде платено — заяви кочияшът.
— Ти искаш?!
— Това е мое право.
Офицерът пристъпи напред.
— Да платим в аванс — каза по-възрастната от германките. И бързо започна да рови в джоба си.
— О, Боже мой! — каза тя съвсем тихо на компаньонката си. — Няма ми портмонето.
— Наистина ли?
— А вие, Андре, носите ли вашето?
