Колието на кралицата

тази графиня интересна и простодушна както в гордостта, така и в смирението й.

— За нея е истинско щастие, че можа да разговаря с Ваше…

— Пазете се — извика дамата, ловко отбивайки настрана коня, който за малко щеше да събори някакъв хамалин на ъгъла на улица „Сент Антоан“.

— Пази се! — изкрещя с оглушителен глас Вебер.

И кабриолетът продължи своя бяг. Чуха се само ругатните на човека, който се бе отървал от колелата, и като ехо множество ругаещи гласове, които го подкрепиха с викове към кабриолета.

Но след няколко секунди Белю отдели господарката си от хулите с цялото разстояние от улица „Сент Катрин“ до площад „Бодоайе“. Там пътят се разклоняваше, но изкусната водачка на коня решително се хвърли към „Тиксерандри“ — една оживена, широка и съвсем неаристократична улица. Въпреки непрекъснатите й викове „пази се“, въпреки лъвския рев на Вебер наоколо се чуваха само разярени викове на минувачи:

— О! Кабриолетът! Долу кабриолетът!

Белю се промъкваше, а кочияшът му въпреки изтънчеността на нежната си ръка караше коня да препуска лудо и особено ловко през локвите от разтопен сняг или по опасната поледица, която образуваха ручеите и разбитият паваж. Противно на всички очаквания не се случи нещастие. Ярък фенер изпращаше лъчите си далеч напред — една луксозна предвидливост, която полицията съвсем не бе направила задължителна за кабриолетите по онова време.

Подчертаваме, че никаква злополука не се бе случила: нито една блъсната кола, нито един дори леко засегнат стълб или минувач, това беше чудо, а в същото време виковете и заплахите се сипеха непрекъснато.

Кабриолетът премина със същата скорост и успех улиците „Сен Медерик“, „Сен Мартен“ и „Обри льо Буше“.

На нашия читател може би му се струва, че с приближаването към цивилизованите квартали озлоблението към аристократичния екипаж ще стане по-малко свирепо.

Точно обратното: конят Белю току-що бе навлязъл по улица „Феронри“, когато Вебер, непрекъснато преследван от хулите на простолюдието, забеляза тълпи подир кабриолета. Мнозина дори си даваха вид, че тичат след него, за да го спрат.

При все това Вебер не пожела да тревожи господарката си. Той забеляза какво присъствие на духа и сръчност проявяваше тя, колко ловко се промъкваше между всички тези препятствия, неподвижни или движещи се, които се свързваха едновременно с отчаянието и триумфа на кочияша в Париж.

Белю, стабилен върху яките си като стомана крака, не се подхлъзна нито веднъж — ръката на дамата държеше юздите изключително умело и предугаждаше стръмнините и неравностите по пътя. Роптанието вече не бе насочено към самия кабриолет, а към дамата, която държеше юздите. Забелязала това и помислила, че озлоблението се дължи на някои банални причини като студа или просто неразположение на духа, тя реши да съкрати изпитанието. Изцъка с език и при тази единствена подкана Белю се стресна и премина от сдържан към много ускорен тръс.

Магазините пробягваха пред погледа, минувачите отскачаха встрани. Виковете „Пази се!“ не спираха. Кабриолетът почти пристигаше до „Пале Роаял“ и пое по улица „Кок Сент Оноре“, в началото на която най- хубавият от снежните обелиски все още възвисяваше доста гордо връх, малко скъсен от затоплянето, подобен на захарна пръчка, изсмукана от дете. На върха на този обелиск стърчеше славно украшение: малко поизбелели панделки и лента, съхраняваща четиристишие на квартален поет, изразител на общественото мнение. То се люлееше между два фенера:

Кралице, със хубост, надхвърляща чара,
седни ти до крал — благодетел най-драг.
Дори тоз палат да е в лед и от сняг,
сърцата за тебе горят в надпревара.

Тъкмо тук Белю преживя първото си сериозно затруднение. Многото любопитни образуваха тълпа, през която не можеше да се премине.

Значи Белю трябваше да ускори ход.

Но като видя, че Белю връхлита като мълния, като чу виковете, които го преследваха въпреки вида на препятствието, дамата го спря внезапно. Появата на кабриолета предизвика възможно най-лошото въздействие върху тълпата. Впрочем тя все пак се разтвори. Но след обелиска се появи друга причина за струпване на хора.

Железните порти на „Пале Роаял“ бяха разтворени и в двора огромни огньове топлеха цяла армия скитници, на които слугите на херцог Д’Орлеан раздаваха супа в глинени паници.

Но хората, които ядяха, и онези, които се грееха, колкото и много да бяха, все пак се оказаха по-малко от онези, които ги наблюдаваха. За Париж това бе обичайно: за един артист, който показва нещо, винаги се намираха зрители.

След като преодоля първото препятствие, кабриолетът бе заставен да спре пред второто, както кораб спира сред подводни скали.

Виковете, които дотогава двете жени чуваха само като смътен и неясен шум, в този момент достигнаха до тях отчетливо:

— Долу кабриолетът! Долу обесниците!

— Към нас ли са отправени тези викове? — обърна се към компаньонката си дамата, която караше екипажа.

— Наистина, госпожо, страх ме е от тях — отговори тя.

— Да не сме прегазили някого?

— Никого.

— Долу кабриолетът! Долу обесниците! — ревеше яростно тълпата.

Бурята се надигаше, Белю бе хванат за юздите, Белю, който слабо познаваше досега на груби ръце, риеше с предни копита и се пенеше ужасно.

— При комисаря! При комисаря! — изкрещя един глас.

Двете жени се гледаха крайно учудени. На часа хиляди гласове подеха:

— При комисаря! При комисаря!

Същевременно любопитни глави надзъртаха под гюрука на кабриолета. Започнаха коментари сред тълпата:

— Виж ти, та това са жени!

— Да! Момичета на Субиз, метреси на Д’Енин.

— Момичета от Операта, които мислят, че имат право да премазват нещастните хора, защото получават десет хиляди ливри месечно, та да платят разходите в болницата!

Това последно жегване бе прието с яростно ура.

Двете възприеха различно народното вълнение. Едната, трепереща и бледа, се сгуши в кабриолета. Другата смело подаде глава със смръщени вежди и стисната уста.

— Ах, госпожо — възкликна компаньонката, — какво правите?

— При комисаря! При комисаря! — продължаваше да крещи разгневеният народ. — Нека всички да ги знаят!

— Олеле, госпожо, загубени сме! — изхлипа по-младата от двете жени.

— Кураж, Андре, кураж! — отговори другата.

— Но ще ви видят! Може би ще ви познаят.

— Погледнете дали Вебер е все още отзад.

— Мъчи се да слезе, но го обкръжават. Той се брани! Ах, ето че идва!

— Вебер, Вебер, помогнете ни да слезем — каза на немски дамата.

Прислужникът се подчини, разблъска с рамене нападателите и отвори вратичката на кабриолета.

Двете жени леко скочиха на земята. През това време тълпата превзе коня и кабриолета, като започна