ми сестра, в навечерието на заминаването на баща ми за Париж бе изоставена пред къщата на един фермер, неин кръстник. Това пътуване изчерпи малкото пари, които ни бяха останали. Баща ми се изтощи в безполезни и безплодни искания. Почти не се появяваше вкъщи: където носеше мизерия, намираше мизерия. В негово отсъствие майка ми, на която беше необходима жертва, се ожесточаваше против мен. Тя започна да ми натяква за това, което изяждах на нашата бедна трапеза. Започнах да ям само по малко хляб или дори съвсем да не се храня, но претексти за наказания съвсем не липсваха на майка ми. И най-малката грешка, която би накарала друга майка да се усмихне, караше моята да ме бие. Съседи, като мислеха, че ми правят услуга, разкриваха на баща ми на какъв тормоз ме подлага. Той се опита да ме защити пред майка ми, но съвсем не забелязваше, че с покровителството си към мен от определен момент превърна мъчителката ми във вечната жестока майка мащеха. Уви, аз не можех да му дам никакъв съвет, който да е в мой интерес, бях прекалено млада, още дете. Не си обяснявах нищо, понасях последствията, без да се старая да открия причините. Познах страданието, ето всичко. Баща ми се разболя и първоначално му се наложи да не напуска стаята, след това — леглото. Тогава ме изпъдиха от стаята на баща ми под претекст, че не съм могла да потискам вълнението си и присъствието ми го изморявало. Веднъж излязла от стаята, аз, както и преди, принадлежах на майка си. Тя ме караше да запаметя една фраза, като ме биеше до посиняване, после, когато научих наизуст тази унизителна фраза, която инстинктивно не исках да запомня, с очи, зачервени от плач, тя ме свличаше пред портата, на улицата, а оттам ме хвърляше на първия минувач с приятна външност — да му издекламирам този израз, ако не искам да бъда пребита до смърт.
— О, ужасно! Ужасно! — пошепна по-младата от двете жени.
— И каква беше тази фраза? — попита по-възрастната.
— Ето я — продължи Жана: — „Господине, имайте милост към едно малко сираче, което произхожда по права линия от Анри дьо Валоа.“
— Оо! Пфу! — възкликна по-възрастната от двете посетителки с изразяващ отвращение жест.
— А какъв беше ефектът на тази фраза върху онези, към които беше отправяна? — попита по- младата.
— Едни ме изслушваха и ме съжаляваха — отговори Жана. — Други се гневяха и ме заплашваха. А трети, още по-милосърдни и от първите, ме предупреждаваха, че произнасяйки подобни думи, се излагам на голяма опасност, ако достигнат до предубедени уши. Но аз не познавах друга опасност освен тази да не се подчиня на майка си. Изпитвах само един страх — този, че ще бъда бита.
— И какво се случи?
— Боже мой, госпожо, това, на което се надяваше майка ми! Аз отнасях малко пари вкъщи и за баща ми се отлагаше с няколко дни постъпването в ужасната болница.
Чертите на двете млади жени се сгърчиха, сълзи напираха в очите на по-младата.
— Накрая, госпожо, каквото и успокоение да носеше за баща ми това отвратително занимание, то ме разбунтува. Един ден, вместо да тичам след минувачите и да ги преследвам с моето привично слово, аз седнах до един стълб, където прекарах сломена част от деня. Вечерта се прибрах с празни ръце. Майка ми така ме би, че на следващия ден се разболях.
И стана така, че именно тогава баща ми, лишен от опора, бе принуден да отиде в „Отел Дийо“, където почина.
— О, ужасна история! — промърмориха двете жени.
— Но какво направихте след смъртта на баща си? — запита по-младата от двете посетителки.
— Господ се смили над мен. Месец след смъртта на нещастния ми баща майка ми замина с един войник, неин любовник, като ни изостави — брат ми и мен.
— Останали сте сирачета!
— Ах, госпожо, за разлика от другите ние бяхме много по-сиротни, докато имахме майка. Нас ни осинови всеобщото милосърдие. Но тъй като се отвращавахме да просим, ние търсехме милостиня само за да преживеем. Господ заповядва на своите създания да се стремят да живеят!
— Уви!
— Какво да ви кажа, госпожо? Един ден имах щастието да срещна една карета, която бавно изкачваше склона на предградието Сен Марсел, отзад стояха четирима лакеи, вътре седеше красива, все още млада жена. Протегнах към нея ръка. Тя ме разпита. Отговорът ми, името ми силно я изненадаха, а след това последва недоверието. Аз дадох адреса си и някои сведения. Още на следващия ден тя знаеше, че не съм излъгала. Тази жена осинови брат ми и мен. Настани брат ми в един полк, а мен ме остави в едно шивашко ателие. Така и двамата бяхме спасени от глад.
— Тази дама не е ли госпожа Буленвиер?
— Да, същата.
— Тя почина, мисля?
— Почина и смъртта й отново ме хвърли в пъкъла.
— Но съпругът й е още жив, той е богаташ.
— Съпругът й, госпожо! Та именно на него дължа всичките си страдания на девойка, така както дължа на майка ми детската си горест. Бях пораснала, може би се бях разхубавила. Той забеляза това, поиска отплата за благодеянията си, аз отказах. На туй отгоре госпожа Дьо Буленвиер умря и след нейната смърт се оказах по-изоставена, отколкото след смъртта на баща си, защото се видях разделена и от съпруга си, господин Дьо ла Мот, един смел и почтен воин, за когото ме бе омъжила. Ето това е моята история. Аз я съкратих — страданията винаги са подробности, които не трябва да се разказват на щастливите хора, пък били те и добродетелни, каквито, изглежда, сте вие, госпожи.
Дълго мълчание последва този последен епизод от историята на госпожа Дьо ла Мот. По-възрастната от двете дами го наруши първа:
— А съпругът ви какво прави?
— Съпругът ми служи в гарнизона в Бар сюр Об, в кралската стража, и от своя страна също чака по- добри времена.
— Но вие молили ли сте двореца?
— Разбира се.
— Правото ви да носите името на фамилията Валоа, доказано с документи, самото име трябва да е събудило симпатии?
— Не зная, госпожо, какви са чувствата, които фамилното ми име е трябвало да събуди, защото не получих отговор на нито една от молбите си.
— Все пак вие сте се срещали с министрите, с краля, с кралицата.
— С никого. Навсякъде напразни опити — възрази госпожа Дьо ла Мот.
— Обаче не можете да просите!
— Не, госпожо, отвикнах. Но…
— Но какво?
— Но бих могла да умра от глад като баща си.
— Нямате ли дете?
— Не, а съпругът ми от своя страна, като се остави да загине в служба на краля, поне ще намери славен край на теглото си.
— Съжалявам, че настоявам, госпожо, но можете ли във връзка с това да ни представите доказателства за родословието си?
Жана стана, порови в някакъв шкаф и извади оттам няколко документа, които показа на дамата.
Но тъй като искаше да се възползва от момента, когато дамата, за да разгледа документите, щеше да се приближи към светлината и по този начин да разкрие лицето си, Жана реши по-бързо да вдигне фитила на лампата, така че да засили двойно осветлението.
Но милосърдната дама стори така, сякаш светлината бе подразнила очите й — тя се обърна с гръб към лампата и следователно с гръб към Дьо ла Мот. В това положение внимателно прочете и прегледа документите един по един и каза:
— Но това са копия от актове, госпожо, не виждам нито един оригинален екземпляр.
— Първичните документи са оставени на сигурно място и аз бих ги представила…
— При важен случай, така ли? — усмихна се дамата.
— Разбира се, госпожо, при важен случай като този, който ми предостави честта да ви видя. Но
