френски.
— Благодаря за благоразположението, госпожо, но все пак, в случай че присъствието ми ви смущава…
— Вие не трябва да мислите така, господине, след като ви помолихме да ни придружите.
— Дори настоявахме — каза по-младата.
— Не ме обърквайте и ми простете моментното колебание, но вие познавате Париж, нали? Париж е пълен с капани, разочарования и измами.
— И така, вие ни взехте за… хайде, кажете честно!
— Господинът ни е взел за примамка, това е всичко.
— Ах, госпожи — каза оскърбен младият мъж, — кълна ви се, че нищо подобно не съм си помислил.
— Извинете, какво става? Колата спира.
— Какво се е случило?
— Ще погледна, госпожи.
— Мисля, че се преобръщаме. Внимавайте, господине!
И ръката на по-младата, протягайки се рязко, се подпря на рамото на младия мъж. Докосването го накара да потръпне. С едно съвсем естествено движение той се опита да я улови, но Андре след първоначалната уплаха вече бе паднала в дъното на колата. Офицерът, когото повече нищо не задържаше, излезе и свари кочияша изцяло погълнат от усилието да вдигне единия от конете си, който се бе оплел в ока и ремъците на хамута.
Намираха се малко преди Севърския мост. Благодарение на помощта, която офицерът оказа на кочияша, конят скоро бе изправен на крака.
Младият мъж отново се качи при дамите.
Що се отнася до кочияша, той, доволен, че има толкова любезен клиент, радостно плесна с камшика с цел без съмнение да раздвижи крантите си и самият той същевременно да се позагрее.
Но може да се каже, че студът, нахлувайки през отворената вратичка, бе охладил разговора и смразил тази зараждаща се задушевност, в която младият мъж бе започнал да открива необяснимо очарование. Него просто го попитаха за случилото се и той разказа какво бе станало. После? Това бе всичко. И тишината отново се спусна над тримата спътници. Офицерът при мисълта за онази вяла ръка, потрепнала при допира, пожела да получи поне още едно докосване. Протегна крак, но колкото и похватен да беше, не срещна нищо или по-скоро преживя огорчението да види как му се изплъзва онова, което достигаше.
Веднъж дори докосна крака на по-възрастната от двете жени и тя възможно най-хладнокръвно каза:
— Ужасно ви притеснявам, нали, господине? Извинете.
Младият мъж се изчерви до ушите, но си помисли доволен, че нощта ще прикрие руменината му.
Толкова. Всичко бе казано и с това приключиха опитите му. Отново стана ням, неподвижен и почтителен, като че се намираше в храм, дори се боеше да диша.
Но малко по малко, без да иска, странно чувство завладя цялото му съзнание, цялото му същество. Той ги усещаше, без да ги докосва — тези две очарователни жени, виждаше ги, без да ги гледа, малко по малко свиквайки със седенето до тях. Струваше му се, че частица от техния живот се влива в неговия. С цената на всичко на света той желаеше да поднови замрелия разговор, но не смееше, защото се плашеше от баналните думи, които изричаше при тръгването. Не считаше за достойно да произнесе дори една от онези най-обикновени светски фрази. Безпокоеше се да не изглежда простоват или безочлив пред тези жени, на които само преди час мислеше, че оказва голяма чест с милостинята си от един луидор и с любезността си.
С една дума, така както всички влечения на хората в този живот се обясняват с взаимодействието на флуиди, които се срещат при даден случай, мощен магнетизъм, излъчван от парфюмите и младежката топлина на тези три случайно събрани тела, властваше и разведряваше мисълта му, радваше сърцето му.
Така понякога за няколко мига се раждат, живеят и умират във времето най-горещите страсти. Те са очарователни, защото са преходни, те са силни, защото са сдържани.
Офицерът не каза повече нито дума. Жените разговаряха помежду си.
Но тъй като непрекъснато надаваше ухо, той долавяше отделни думи без връзка, които все пак придобиваха смисъл във въображението му.
Ето какво чу:
— Времето напредва… портите… а претекстът за излизането…
Кабриолетът отново спря. Този път нито кон бе паднал, нито колело се бе счупило. След три часа усилия доблестният кочияш бе затоплил ръцете си, ще рече, бе поизпотил конете и се бе добрал до Версай, чиито дълги алеи се показваха мрачни и пусти под червеникавите светлини на няколко фенера, побелели от скреж, като двойно шествие от черни и изпити призраци.
Младият мъж разбра, че са пристигнали. Каква беше тази магия, че времето му се стори така кратко?
Кочияшът се наведе към предното стъкло:
— Господарю, във Версай сме.
— Къде трябва да спрем, госпожи? — попита офицерът.
— На площад „Д’Арм“.
— На площад „Д’Арм“! — подвикна младият мъж на кочияша.
— Ще има ли нещо отгоре?
— Тръгвай!
Отново се разнесоха ударите на камшика. „При все това трябва да заговоря — разсъждаваше офицерът. — Ще мина за глупак, след като минах за нахалник.“
— Госпожи — изрече, като все още се колебаеше, — ето ви у дома.
— Благодарение на вашата великодушна помощ.
— Какъв труд ви създадохме — каза по-младата от двете жени.
— Ах, аз вече забравих това, госпожо.
— Но ние, господине, ние няма да забравим. Името ви, ако обичате?
— Моето име? О!
— За втори път ви питаме, внимавайте!
— Не искате да ни направите подарък от един луидор, нали?
— Е, щом е така, госпожо — каза офицерът малко сърдит, — отстъпвам, аз съм граф Дьо Шарни. Останалото, както забеляза госпожата — офицер от кралския флот.
— Шарни! — повтори по-възрастната от двете дами с тон, с който би изрекла: „Добре, няма да го забравя.“
— Жорж. Жорж дьо Шарни — добави офицерът.
— Жорж! — промълви по-младата.
— И къде живеете?
— Отел де Пренс, улица „Ришельо“.
Кабриолетът спря. По-възрастната от дамите отвори сама вратичката от лявата си страна и пъргаво скочи на земята, подавайки ръка на компаньонката си.
— Но!… Приемете поне ръката ми — възкликна младият мъж, който се готвеше да ги последва. — Все още не сте си у дома, площад „Д’Арм“ не е дом!
— Не мърдайте! — рекоха едновременно и двете жени.
— Как така да не мърдам!
— Не, останете в кабриолета.
— Но, госпожи, да вървите сами през нощта, в такова време? Невъзможно!
— Ето че след като почти отхвърлихте благодарността ни, сега искате обезателно да ни задължите прекалено много — каза весело по-възрастната.
— Впрочем…
— Няма „впрочем“. Бъдете докрай галантен и почтен кавалер. Благодаря ви, господин Дьо Шарни, благодаря от все сърце и тъй като сте галантен и почтен кавалер, както току-що ви казах, ние не искаме
