— Уви, нямам представа — каза кралицата.
— Може би тази заповед на краля е насочена против мен, мила сестро. Кралят знае, че излизам нощем и че понякога се връщам късно. Госпожа графинята Д’Артоа е научила нещо, оплакала се е на Негово величество и затова е тази тиранична заповед.
— Ах, не, не, братко мой! Благодаря от все сърце за желанието да ме утешите. Но именно за мен, или по-скоро против мен е издадена тази заповед!
— Невъзможно, сестричке, кралят е изпълнен с голямо почитание.
— Аз чакам пред вратата, а утре ще избухне ужасен скандал по много невинен повод. Ах, несъмнено си имам враг при краля, знам го много добре.
— Възможно е, сестрице. Е, тогава имам идея.
— Идея? Хайде, казвайте бързо.
— Вашият неприятел ще изглежда по-глупав от магаре, вързано за юлара си.
— О, да можехте само да ни избавите от това глупаво положение — единственото, за което ви моля!
— Ще ви спася, както се надявам! О, аз не съм по-глупав от него, макар той да е по-опитен от мен!
— Кой?
— Е, по дяволите, граф Дьо Прованс!
— Охо! И вие като мен отгатвате кой е моят неприятел.
— Но той е враг на всичко младо, на всичко красиво, на всичко, което може… това, което той не може!
— Мили братко, вие знаехте ли нещо за тази заповед?
— Може би, но първо да не стоим тук, пред тази врата. Вълчи студ е! Елате с мен, скъпа сестричке.
— Къде?
— Ще видите, на едно място, където ще бъде поне топло. Елате, а по пътя ще ви кажа какво мисля за това затваряне на вратите. Охо, господин Дьо Прованс, мой скъп и недостоен брат! Подайте ми ръка, сестро, поемете другата ми ръка, госпожице Дьо Таверне, и да тръгнем надясно.
Тръгнаха.
— Та казахте, че Дьо Прованс… — подхвана отново кралицата.
— Да, да. Тази вечер след вечерята при краля той дойде в големия кабинет. Кралят дълго бе разговарял през деня с граф Дьо Хага и вас не ви бяха видели.
— В два часа заминах за Париж.
— Знаех, позволете да ви кажа, скъпа сестро, но кралят не мислеше за вас, а за Харун ал Рашид и за великия му везир Джафар, беседваше за география. Слушах го твърде неспокоен, защото аз също исках да изляза. Ах, извинете, ние вероятно не сме излезли по един и същ повод, ако не греша…
— Хайде, хайде, продължавайте, говорете!
— Да завием наляво.
— Но къде ме водите?
— На двадесет крачки. Внимавайте, има купчина сняг. Ей, госпожице Таверне, ако пуснете ръката ми, ще паднете, предупреждавам ви. Накратко, да се върнем при краля. Той си мислеше само за географски ширини и дължини, когато Дьо Прованс му каза: „Много бих искал да поднеса моите почитания на кралицата.“
— Ах! — възкликна Мария-Антоанета.
— „Кралицата се храни в покоите си“, отвърна кралят. „Как така? Мислех, че е в Париж“, добави брат ми. „Не, в покоите си е“, настоя кралят. „Оттам идвам и съвсем не ме приеха“, бързо възрази Дьо Прованс. Тогава видях да се присвиват веждите на краля. Той ни освободи — брат ми и мен, и без съмнение, след като сме си тръгнали, се е осведомил. Луи е ревнив само по прищявка, знаете това. Пожелал е да ви види, не е могъл да влезе, усъмнил се е в нещо.
— Точно така, госпожа Дьо Мизери имаше такова нареждане.
— Така, за да се увери в отсъствието ви, кралят е издал тази сурова заповед, която ни остави отвън.
— О! Това е ужасно отношение, признайте, графе.
— Признавам. Но ето че пристигнахме.
— Тази къща…
— Не ви ли харесва, мила сестро?
— Ах, не казвам това, напротив, очарова ме. Но хората ви? Ако ме видят?
— Все пак влезте, сестро, а аз ви гарантирам, че никой няма да ви види.
— Дори този, който ще ми отвори вратата? — попита кралицата.
— Дори и той.
— Невъзможно!
— Да опитаме — каза граф Д’Артоа, смеейки се. И посегна към вратата.
Кралицата задържа ръката му.
— Умолявам ви, мили братко, внимавайте.
Принцът опря другата си ръка върху едно изящно изваяно пано. Вратата се отвори. Кралицата не можа да овладее уплахата си.
— Влезте, мила сестро, настоятелно ви моля — каза принцът. — Виждате добре, че досега никой не се е появил.
Кралицата погледна към госпожица Дьо Таверне с вид на човек, който се жертва, прекрачи прага с онова очарователно примирение на жените, което сякаш казва: „Оставям се единствено на Бога!“ Вратата безшумно се затвори зад нея. Тогава тя се озова във вестибюл с мазилка, която имитираше мрамор, с цокли от мрамор, вестибюл с малки размери, но подреден с отличен вкус; плочките представляваха мозайка, изобразяваща букети цветя, а върху конзолите розови храсти, ниски и кичести, такава рядкост по това време на годината, сипеха ухаещите си листенца около японските вази. Приятната топлина и още по- приятният мирис така силно покоряваха сетивата, че с влизането си във вестибюла двете жени забравиха не само част от опасенията си, но и от задръжките си.
— Сега е добре, подслонени сме — каза кралицата — и дори трябва да признаем, че подслонът е доста удобен. Но не би било зле да се заемете с едно нещо, скъпи ми братко.
— С кое нещо?
— Да отстраните прислугата.
— Аха! Нищо по-лесно.
И принцът, хващайки звънчето, поставено в улея на една колона, го раздвижи — удари само веднъж, а то прозвъня тайнствено в дълбочината на стълбите.
Двете жени нададоха кратък вик от внезапна уплаха.
— Така ли отпращате хората си, братко? — каза кралицата. — Бих помислила обратното — че ги повиквате.
— Ако звънна втори път — да, някой ще дойде, но тъй като иззвънях само веднъж, бъдете спокойна, мила сестро, никой няма да дойде.
Кралицата се разсмя.
— Хайде, вие сте предпазлив човек.
— Сега, мила сестро, не можете да стоите във вестибюла. Ако обичате, качете се на етажа — продължи принцът.
— Да се подчиним — каза кралицата, — духът на къщата не ми изглежда недобронамерен.
И тя се заизкачва. Принцът вървеше пред нея. Стъпките им не се чуваха върху килимите от Обюсон, които красяха стълбите. Изкачил се на първия стаж, принцът разлюля друг звънец, чийто звън отново стресна кралицата и госпожица Дьо Таверне, които не бяха предупредени за това. Но удивлението им се удвои, когато видяха вратата на този етаж да се разтваря сама.
— Наистина, Андре, започвам да треперя, а вие? — каза кралицата.
— Аз, госпожо, докато Ваше величество върви напред, с доверие ще ви следвам.
— Мила сестро, няма нищо по-просто от това, което става тук — продължи младият принц, — вратата срещу вас е на апартамента ви. Погледнете!
