Той посочи на кралицата неголяма стая, която няма да пропуснем да опишем: малко преддверие сред гора от рози, с две етажерки от Бул, таван на Буше. Паркет от скъпо дърво водеше към будоар със завеса от бял кашмир, осеяна с бродирани на ръка цветя от най-изкусни майстори. По стените на този будоар имаше копринени тапети на дребни точици, нюансирани с такова майсторство, което превръщаше един тапет в килим на Гоблен, считан за картина на майстор по онова време. След будоара идваше красива спалня в синьо, сякаш уловена в мрежа — в завесите от дантела и коприна от Тур, разкошно легло в потаен алков, омайващ огън в камина от бял мрамор, дванадесет ароматизирани свещи, горящи в полилеи от Клодион, лакиран в лазурен цвят параван с позлатени китайски мотиви — такива бяха прекрасните неща, които се появиха пред очите на дамите, когато влязоха стеснително в това елегантно малко жилище.
Не се мяркаше никакво живо същество: навсякъде топло, светло, без да могат да се разгадаят в каквато и да е било степен причините за толкова благоприятния ефект.
Кралицата, която предпазливо влезе в будоара, застана за момент на прага на спалнята.
Принцът се извини по съвсем благовъзпитан начин, че е бил принуден да посвети снаха си в една недостойна за нея тайна.
Кралицата отвърна с полуусмивка, изразяваща много повече от всички думи, които би могла да изрече.
— Сестро, този апартамент е ергенското ми жилище, само аз влизам в него, и то винаги сам — каза граф Д’Артоа.
— Почти винаги — поправи го кралицата.
— Не, винаги — усмихна се той.
— Аха! — каза тя.
— Освен това — продължи той — в будоара, където се намирате, има диван и дълбоко кресло, в които много пъти, когато нощта ме е изненадвала след лов, съм спал така добре, както в леглото си.
— Разбирам — поде кралицата — защо графинята понякога не е спокойна.
— Несъмнено, но признайте, сестро, че ако графинята се безпокои за мен тази нощ, тя много ще греши.
— Тази нощ да, но другите нощи…
— Сестро, който е сбъркал веднъж, бърка винаги.
— Да бъдем по-кратки — помоли кралицата, сядайки в един от фотьойлите. — Ужасно съм изморена, а вие, бедна моя Андре?
— Ох, аз умирам от умора и ако Ваше величество разреши…
— Наистина, вие пребледнявате, госпожице — каза граф Д’Артоа.
— Да, да, скъпа, седнете, дори си легнете, граф Д’Артоа ни предоставя този апартамент, нали, Шарл? — настоя кралицата.
— В пълно ваше владение, госпожи.
— Момент, графе, една последна дума.
— Моля?
— Ако си отидете, как ще ви повикаме?
— За нищо не съм ви нужен, сестро, веднъж настанена — разполагайте с къщата.
— Има ли впрочем други стаи като тази?
— Но, разбира се. Първо, има трапезария, която ви каня да посетите.
— Със сервирана маса, разбира се?
— Ами… сигурно. И на нея госпожица Дьо Таверне ще намери силен бульон, птиче крило и херес, от които тя, струва ми се, много се нуждае, а вие, сестро, ще намерите плодовете, които обичате.
— И всичко това без прислуга?
— Без никаква.
— Ще видим. Но да продължим по-нататък!
— По-нататък?
— Да, за да се върнем в двореца!
— Въобще не трябва да се мисли за връщане там през нощта, след като е дадена такава заповед. Но издадената за през нощта заповед се отменя с настъпването на деня, в шест часа вратите се отварят. Оттук излезте в шест часа без петнадесет минути. В гардеробите ще намерите наметала във всички цветове и кройки, ако пожелаете да се предрешите, и както ви казвам, влезте в двореца и отидете в стаите си, легнете си и не се безпокойте за останалото.
— А вие?
— Какво аз?
— Какво ще правите вие?
— Излизам от къщата.
— Как, нима ви прогонваме, мой бедни братко?
— Не би било прилично да прекарам нощта под един покрив с вас, сестро.
— Но все пак на вас ви е необходим дом, а ние ви лишаваме от вашия.
— Е, остават ми още три като този.
Кралицата се разсмя и му се закани очарователно.
— И той ще ми казва, че графиня Д’Артоа не е права да се безпокои! Ще я предупредя!
— Тогава пък аз ще разкажа всичко на краля — възрази със същия тон принцът.
— Прав е, ние сме зависими от него.
— Напълно! Обидно е, но какво да се прави?
— Да се подчиним. Така, вие казвате, че за да излезем утре сутринта, без да срещнем никого…
— Един-единствен удар на звънеца в колоната долу.
— Благодаря. Лека нощ, братко.
— Лека нощ, сестро.
Принцът се поклони, Андре затвори вратата след него. Той изчезна.
9.
Покоите на кралицата
На следващия ден, или по-точно сутринта, защото последната глава приключи към два часа през нощта, та същото това утро крал Луи XVI в леко виолетово утринно облекло, без накити и пудра, така, както бе станал от леглото, почука леко с пръст по вратата на покоите на кралицата. Показа се прислужница и като позна краля, каза:
— Сир!…
— Кралицата? — попита с рязък тон Луи XVI.
— Нейно величество спи, сир.
Кралят направи знак на жената да се отстрани, но тя изобщо не се помръдна.
— Какво? Няма ли да се помръднете? — каза кралят. — Виждате, че искам да мина.
Понякога кралят правеше такива резки движения, които неприятелите му наричаха бруталност.
— Кралицата си почива, сир — плахо се противопостави прислужницата.
— Казах да ми направите път да мина — възрази кралят.
Всъщност при тези думи той отблъсна жената и влезе. Като стигна пред самата врата на спалнята, кралят видя госпожа Дьо Мизери, първа камериерка на кралицата, която четеше молитвеника си.
Дамата се изправи веднага щом забеляза краля, и каза тихо, с дълбок респект:
— Сир, Нейно величество не е повикала още.
— Аха! Наистина! — каза кралят подигравателно.
— Но, сир! Та часът е едва шест и половина, мисля, а Нейно величество не звъни преди седем.
— И вие сте уверена, че кралицата е в леглото си? Сигурна сте, че спи?
— Не бих могла да потвърдя, сир, че Нейно величество спи, но съм сигурна, че е в леглото си.
Кралят пристъпи към вратата и шумно и стремително завъртя позлатената дръжка.
В стаята на кралицата беше съвсем тъмно, като среднощ: капаци на прозорците, завеси и щори, херметически затворени, поддържаха вътре най-дълбок мрак.
Запалено кандило върху кръгла еднокрака масичка в най-отдалечения ъгъл оставяше тези покои изцяло
