потънали в мрак, а огромните завеси от бяла коприна на златни лилии падаха на вълнообразни дипли върху разхвърляното легло.
Кралят с бързи стъпки отиде към леглото.
— Ах, госпожо Дьо Мизери, колко сте шумна! Ето че ме събудихте — възкликна кралицата.
Кралят спря изумен.
— Съвсем не е госпожа Дьо Мизери!
— Я гледай! Това сте вие, сир? — каза Мария-Антоанета, надигайки се.
— Добър ден, госпожо — изрече кралят с престорено любезен тон.
— Какво ви води тук, сир? — запита кралицата. — Госпожо Дьо Мизери! Госпожо Дьо Мизери, отворете прозорците.
Жените влязоха и свикнали с изискванията на кралицата, мигновено отвориха прозорци и врати, за да нахлуе чистият въздух, който Мария-Антоанета, събуждайки се, обичаше да диша с наслаждение.
— Сладко спите, госпожо. — Кралят седна до леглото, след като разходи наоколо изследователския си поглед.
— Да, сир, четох до късно и ако Ваше височество не ме бе събудил, щях още да спя.
— Как стана така, че вчера не приемахте, госпожо?
— Да приема кого? Брат ви, господин Дьо Прованс? — попита кралицата с находчивост, която парираше подозренията на краля.
— Именно! Брат ми, той е пожелал да ви поздрави, а са го оставили отвън.
— И какво?
— Казали му, че отсъствате.
— Той ли каза това? — попита нехайно кралицата. — Госпожо Дьо Мизери, госпожо Дьо Мизери!
Първата камериерка се появи на вратата, носейки на златен поднос писма, адресирани до кралицата.
— Нейно величество ме вика? — попита Дьо Мизери.
— Да. Казвано ли е вчера на господин Дьо Прованс, че отсъствам от двореца?
Дьо Мизери, за да не мине пред краля, го заобиколи и поднесе на кралицата таблата с писма. Тя държеше пръста си върху едно от тези писма, чийто почерк кралицата позна.
— Отговорете на краля, госпожо Дьо Мизери — продължи Мария-Антоанета все така нехайно, — кажете на Негово величество какво са отговорили на господин Дьо Прованс, когато се е явил пред вратите ми. Що се отнася до мен, аз вече не си спомням.
— Сир — обърна се Дьо Мизери, докато кралицата разпечатваше писмото, — господин граф Дьо Прованс се яви вчера, за да поднесе своите почитания на Нейно величество, и аз му казах, че Нейно величество не приема.
— А по чие нареждане?
— По нареждане на кралицата.
— Аха! — възкликна кралят.
През това време кралицата бе разпечатала и прочела следните два реда:
Вчера сте се върнали от Париж и сте влезли в двореца в осем часа вечерта. Видял ви е Лоран.
После все със същата безгрижност кралицата разпечата още половин дузина бележки, писма и молби, които бяха разпилени върху пухената завивка.
— Е, добре. — Тя повдигна глава към краля.
— Благодаря, госпожо — каза кралят на първата камериерка.
Дьо Мизери се отдалечи.
— Извинете, сир — започна кралицата, — изяснете ми едно нещо.
— Кое, госпожо?
— Аз свободна ли съм да решавам дали да видя господин Дьо Прованс, или вече не съм?
— О, съвършено свободна сте, госпожо, но…
— Но какво искате, когато неговото остроумие ми досажда? Впрочем той не ме обича, вярно е, че и аз му отговарям със същото. Очаквах тази неприятна визита и си легнах в осем часа, за да не го приема. Какво ще кажете, сир?
— Нищо, нищо.
— Би могло да се каже, че ме подозирате.
— Всъщност аз мисля, че вчера сте били в Париж.
— В колко часа?
— В часа, в който твърдите, че сте си легнали.
— Разбира се, ходих в Париж. Но нима човек, като отиде в Париж, после не се връща?
— Така да бъде. Всичко зависи от часа, в който сте се върнали?
— Ах! Значи вие желаете да знаете точно часа, в който съм се върнала?
— Да!
— Нищо по-лесно, сир.
Кралицата извика:
— Госпожо Дьо Мизери!
Камериерката отново се появи.
— Колко беше часът, когато се завърнах от Париж вчера, госпожо Дьо Мизери? — попита кралицата.
— Приблизително осем часът, Ваше величество.
— Не вярвам — възрази кралят. — Трябва да се лъжете, госпожо Дьо Мизери, проверете.
Камериерката, изпъната и невъзмутима, се обърна към вратата и повика:
— Госпожа Дювал?
— Госпожо? — обади се един глас.
— В колко часа Нейно величество се завърна от Париж снощи?
— Може би беше осем часът, госпожо — отговори втората камериерка.
— Трябва да се лъжете, госпожо Дювал — рече Дьо Мизери.
Дювал се наведе през прозореца от преддверието и извика:
— Лоран!
— Какъв е пък този Лоран? — запита кралят.
— Охраната на вратата, през която Нейно величество се е прибрала вчера — каза Дьо Мизери.
— Лоран! — провикна се Дювал. — В колко часа Нейно величество се е завърнала вчера?
— Към осем часа — отвърна стражата откъм терасата.
Кралят сведе глава. Дьо Мизери освободи Дювал, която пък освободи Лоран. Двамата съпрузи останаха сами. Луи XVI беше засрамен и полагаше всички усилия, за да прикрие този позор. А кралицата, вместо да тържествува заради победата, която току-що бе спечелила, рече хладно:
— Е, добре! Да видим, сир, какво желаете да узнаете.
— О, нищо — запротестира кралят, стискайки ръцете на кралицата, — нищо. Простете ми, госпожо, вече не знам какво ми мина през главата. Вижте, радостта ми отново е така голяма, колкото и разкаянието ми. Съвсем не ми се сърдите, нали? Не се мусете, честна дума на благородник, това ще ме хвърли в отчаяние.
Кралицата измъкна ръката си от тази на краля.
— Ох, какво правите, госпожо? — запита Луи XVI.
— Сир, една кралица на Франция не лъже!
— Е? — изненадан възкликна кралят.
— Искам да кажа, че снощи не съм се върнала в осем часа вечерта.
Кралят отстъпи изненадан.
— Искам да кажа — продължи кралицата със същото хладнокръвие, — че се върнах тази сутрин едва в шест часа.
— Госпожо!
