— Следователно една издръжка! Една подходяща за нея издръжка, полк за съпруга й и накрая положение, подобаващо за една потомка на кралски род.
— Охо! Полека, госпожо? Къде отивате? Малката Валоа винаги ще ме скубе и без ваша помощ, тя има остър език, тази малка Валоа, да, да!
— О, не се боя за вас, сир, труден сте за скубане.
— Прилична издръжка, Божичко! Как го измислихте, госпожо! Знаете ли тази ужасна зима как омете касата ми? Полк за този нищожен полицай, който спекулира, женейки се за една Валоа! Пък и нямам повече, госпожо, нямам полкове за раздаване дори на тези, които ги купуват или ги заслужават. За тези просяци — положение, достойно за кралете, от които произхождат! Хайде де! Тогава, когато ние, кралете, вече нямаме обществено положение, подходящо дори за виден богаташ. Херцог Д’Орлеан изпрати конете и мулетата си в Англия, за да ги продадат, и затвори две трети от къщата си. Аз самият съкратих сюрията си за лов на вълци. Знаете моята сюрия за вълци каква сила имаше, нали? Дьо Сен Жермен ме застави да реформирам личната си гвардия. Ние всички живеем, големи и малки, в лишения, скъпа моя.
— При все това, сир, представители на фамилията Валоа не може да умират от глад.
— Не ми ли казахте, че сте й дали сто луидора?
— Достойна милостиня!
— Кралска е.
— Дайте и вие толкова.
— Аз ще се въздържа. Това, което сте дали, е достатъчно за двама ни.
— Значи една малка издръжка.
— Съвсем не — нищо определено. Тези хора ловко ще измъкнат от вас достатъчно за самите себе си, те са от семейство гризачи. Когато ми се доще да давам, тогава ще дам безпрецедентна сума, но без задължения в бъдеще. Накратко, ще дам тогава, когато имам много пари. Тази долна Валоа! Но аз наистина не бих могъл да ви разкажа всичко, което знам за нея. Доброто ви сърце е уловено в капан, скъпа моя Антоанета. Моля вашето добро сърце за прошка.
Изричайки тези слова, Луи подаде ръка на кралицата, която, отстъпвайки на първия си порив, я приближи към устните си.
После рязко я отблъсна и каза:
— За мен вие не сте добър. Сърдя ви се.
— Сърдите ми се? Вие! — възкликна кралят. — Е, добре! Аз… аз…
— О, да, кажете, че не ми се сърдите, вие, който нареждате да ми затворят вратите на Версай, вие, който идвате в шест часа и половина сутринта в покоите ми, отваряте насила вратата и влизате при мен, за да въртите разярени очи!
Кралят прихна да се смее.
— Не — каза той, — аз не ви се сърдя.
— Не ми се сърдите, много добре, щом е тъй.
— Какво ще ми дадете, ако ви докажа, че дори, идвайки тук, не ви се сърдех?
— Първо да видим доказателството за това, което казвате.
— О! Това е много лесно, в джоба ми е доказателството — каза кралят.
— Я! — възкликна любопитната кралица, надигайки се да седне. — Имате да ми дадете нещо! Охо! Тогава наистина сте много мил, но, разберете, няма да ви повярвам, ако не ми представите доказателството веднага. А! Без хитруване. Обзалагам се, че пак ще ми обещавате!
С добродушна усмивка кралят започна да търси нещо в джоба си. Правеше това с онази мудност, която удвоява желанието, мудност, която кара детето да тропа с краче от нетърпение за играчката си, животното — за лакомство, жената — за подаръка си. Накрая извади от този джоб кутийка от изящно надиплен червен марокен със златна украса.
— Кутия за бижута! Я да видим! — каза кралицата.
Кралят сложи кутията за скъпоценности върху леглото. Кралицата я взе пъргаво и я притегли към себе си. Едва-що отворила кутията, зашеметена, смаяна, извика:
— Оо! Колко е красиво! Боже мой, колко е красиво!
Кралят почувства радостна тръпка в сърцето.
— Наистина ли? — попита той.
Кралицата не можеше да отговори. Извади от ковчежето колие от диаманти, толкова големи, толкова чисти, така блестящи и така изкусно подбрани, та й се стори, че по красивите й ръце се стича фосфор и пламък. Колието се виеше като змия, всяка люспа на която бе като светкавица.
— Ах! Великолепно е! Великолепно е! — повтори тя с поглед, който се вдъхновяваше било от съприкосновението с блестящата неповторима хубост, било защото си мислеше, че друга жена на света не може да има подобно колие.
— И тъй, вие сте доволна? — попита кралят.
— Възхитена, сир! Вие ме правите прекалено щастлива!
— Наистина ли?
— Погледнете първия ред, диамантите са едри като лешници.
— Действително.
— И така подбрани! Не се различават един от друг! Колко умело са подредени по големина! Каква точна пропорция между първия и втория, между втория и третия. Бижутерът, който е събрал и подредил тези диаманти, който е изработил това колие, е артист!
— Те са двама.
— Обзалагам се тогава, че са Бьомер и Босанж!
— Познахте.
— Наистина само те могат да дръзнат да сътворят нещо подобно. Колко е красиво, сир, колко е красиво!
— Госпожо, госпожо — каза кралят, — вие плащате за това колие много по-скъпо, внимавайте.
— О! — възкликна кралицата. — О, сир!
Изведнъж сияещото й от радост чело се помрачи и наведе. Тази промяна в израза на лицето й стана толкова бързо и изчезна също толкова бързо, че кралят не можа да я забележи.
— Хайде, доставете ми едно удоволствието да поставя колието на шията ви.
Кралицата се възпротиви. Каза тъжно:
— Много е скъпо, нали?
— Бога ми, да! Но аз ви казах, вие вече платихте повече, отколкото струва, и само на мястото си, което ще рече на вашата шия, то ще има истинската си стойност!
Казвайки тези думи, Луи приближи към кралицата, като държеше двата края на великолепното колие, за да го закачи със закопчалката, самата тя изработена от голям диамант.
— Не, не — възрази кралицата, — без детинщини. Приберете това колие във вашето ковчеже, сир!
Тя разтърси глава.
— Отказвате ми удоволствието пръв да го видя на вас?
— Не дай Боже аз да ви откажа тази радост, сир, ако приемех колието, но…
— Но… — изненада се кралят.
— Но нито вие, нито кой да е друг ще види на шията ми колие на такава цена.
— Няма да го носите, госпожо?
— Никога.
— Не приемате?
— Отказвам да закача на шията си един милион, а може би милион и половина, защото оценявам това колие за сто и петдесет хиляди ливри, нали?
— Е, не казвам, че не е така! — отвърна кралят.
— Отказвам да окача на шията си милион и половина тогава, когато касите на краля са празни, тогава, когато кралят е принуден да отмерва средствата си за помощи и да казва на бедните: „Нямам повече пари. Господ да ви е на помощ!“
— Как? Сериозно ли говорите?
— Чуйте, сир, господин Дьо Сартин ми каза един ден, че срещу сто и петдесет хиляди ливри може да се
