получи един линеен кораб. Кралят на Франция наистина се нуждае повече от линеен кораб, а на кралицата на Франция не й е необходимо колие…
— Ах! — извика кралят на върха на радостта си с влажни от сълзи очи. — О, това, което току-що направихте, е възвишена саможертва. Благодаря, благодаря, благодаря! Антоанета, вие сте добра жена!
И за да увенчае по достойнство нейната сърдечна и гражданска доблест, добрият крал обви двете си ръце около врата на Мария-Антоанета и я целуна.
— Ах, госпожо, как ще ви възхваляват във Франция, когато узнаят словата, които току-що изрекохте! — възкликна той.
Кралицата въздъхна.
— Все още не е късно — каза пламенно той. — Скръбна въздишка!
— Не, сир, въздишка на облекчение, затворете тази кутия и я върнете на бижутерите.
— Вече съм се разпоредил относно сроковете на плащане, парите са готови и тъй, какво да правя? Не бъдете така безпристрастна.
— Не, добре обмислих. Не, съвсем решително не, сир, не го искам това колие, но искам нещо друго.
— По дяволите! Ето че моите сто и шестдесет хиляди ливри са прахосани.
— Сто и шестдесет хиляди ливри? Виж ти! Значи тя била толкова скъпа?
— Честна дума, госпожо, изтървах думата, но не се отричам от нея.
— Сам ще се убедите, че това, което ще ви поискам, ще ви струва много по-евтино.
— Какво искате?
— Да ме пуснете да отида още веднъж в Париж.
— О! Та това е лесно и преди всичко не е скъпо.
— Почакайте, почакайте!
— По дяволите!
— В Париж, на площад „Вандом“.
— По дяволите! По дяволите!
— При господин Месмер.
Кралят се почеса по ухото и каза:
— В края на краищата вие се отказахте от сто и шестдесет хиляди ливри, бих могъл да ви разреша това. Отидете при господин Месмер, но при едно условие — да вземете за придружителка принцеса по произход.
Кралицата се замисли.
— Госпожа Дьо Ламбал, съгласен ли сте?
— Госпожа Дьо Ламбал? Така да бъде!
— Договорихме се.
— Подписвам.
— Благодаря.
— А аз — добави кралят, — аз веднага ще поръчам моя линеен кораб и ще го кръстя „Колието на кралицата“. Вие ще му бъдете кръстницата, госпожо, после ще го изпратя на Ла Перуз.
Кралят целуна ръка на жена си и излезе от покоите й съвсем весел.
10.
Утрото на кралицата
Веднага след излизането на краля кралицата стана и отиде до прозореца да подиша свеж и мразовит утринен въздух.
Денят обещаваше да бъде великолепен и изпълнен с онова очарование, което настъпването на пролетта придава на някои априлски дни. Нощният мраз е последван от ласкавата топлина на слънцето, вятърът се е обърнал от север на изток.
Ако той запазеше тази посока, тогава зимата, тази ужасна зима на 1784 година, щеше да свърши.
На розовия хоризонт вече наистина се виждаше да блика сивкава пара, бягаща пред слънцето влага.
Малко по малко скрежът от клоните падаше в лехите и птичките волно вкопчваха тънките си нокти в наболите филизи.
Априлското цвете, дивата ряпа, свита под леда като онези нещастни цветя, за които разказва Данте, надигаше черната си главица от лоното на току-що разтопилия се сняг и под листата на теменугата — листа плътни, твърди и широки, продълговатата пъпка на загадъчното цвете пускаше двете елипсовидни листчета, които предшестваха разцъфтяването и уханието.
В алеите по статуите, по рамките на телените огради се свличаше със своите пъргави диаманти ледът, който все още не беше вода, но не беше вече и лед.
Всичко предвещаваше безмълвния двубой на пролетта със зимата и предстоящото поражение на зимата.
— Ако искаме да се възползваме от леда, мисля, че трябва да побързаме — извика кралицата, наблюдавайки въздуха. — Нали, госпожо Мизери? Защото пролетта напира, ето я!
— Ваше величество отдавна имаше желание да отиде да се попързаля на малкото Швейцарско езеро — отговори първата камериерка.
— Добре! Още днес ще направим тази разходка, защото утре може би ще бъде късно — каза кралицата.
— Тогава за колко часа да се приготви тоалетът на Ваше величество?
— Веднага. След една лека закуска ще изляза.
— Това ли са единствените заповеди на кралицата?
— Да се провери дали госпожица Дьо Таверне е станала и да й бъде предадено, че искам да я видя.
— Госпожица Дьо Таверне вече е в будоара на Нейно величество — съобщи камериерката.
— Вече! — запита кралицата, която по-добре от когото и да било знаеше в колко часа трябва да си е легнала Андре.
— О, госпожо, тя чака повече от двадесет минути.
— Въведете я.
Действително Андре влезе при кралицата, когато прокънтя първият удар на часовника от Мраморната кула.
Грижливо приготвила се, като всяка жена от двореца, която няма право да се явява небрежно облечена пред върховната си господарка, Дьо Таверне се появи усмихната, но почти неспокойна.
Кралицата също се усмихваше. Това ободри Андре.
— Хайде, добричка моя Мизери, изпратете ми Леонар и костюма ми — каза тя.
После проследи с поглед Мизери и като видя вратата да се затваря след нея, каза на Андре:
— Нищо, кралят бе очарователен, смя се и го разоръжих.
— Узна ли? — попита Андре.
— Вие разбирате, Андре, човек не лъже, когато не е виновен, а аз съм кралица на Франция.
— Така е, госпожо — отговори Андре, изчервявайки се.
— Все пак, скъпа ми Андре, изглежда, имаме вина.
— Вина, госпожо? О, повече от една без съмнение! — каза Андре.
— Възможно е, но ето я първата: съжалихме госпожа Дьо ла Мот, а кралят не я обича. Признавам впрочем, че на мен ми харесва.
— О! Ваше величество е прекалено добър съдник, за да не се прекланят пред присъдите й.
— Ето го Леонар — съобщи госпожа Дьо Мизери, завръщайки се.
Кралицата седна пред тоалетката си от позлатено сребро и прочутият фризьор се зае с работата си. Кралицата имаше най-хубавата коса на света и кокетството й се изразяваше в това да кара хората да се възхищават на косата й. Леонар знаеше това и вместо да действа бързо, както би постъпил с всяка друга жена, на кралицата предоставяше удоволствието да се възхищава по-дълго сама на себе си.
Този ден Мария-Антоанета беше доволна, дори сияеща от радост, беше красива, от огледалото се
