вас, господин Филип, пребледнели сте!
Изживяването на този безпощаден спомен наистина се отрази зле на лицата на двамата млади хора.
Още при първите думи на кралицата те си възвърнаха самообладанието.
— Изгорих си небцето, извинете ме, госпожо — каза Андре.
— А аз… — рече Филип — не мога да свикна с мисълта, че Ваше величество ме удостоява с почит, достойна за голям благородник.
— Хайде, хайде! — прекъсна го Мария-Антоанета, като самата тя наля шоколада в чашата на Филип. — Казахте, че сте войник и като такъв, свикнал с огъня, изгорете се тогава славно с шоколад, нямам време да чакам.
И тя се разсмя. Но Филип възприе нещата сериозно, така, както би направил това един селянин. Само че той би го направил от притеснение, а Филип го направи от мъжественост. Кралицата не го изпускаше от погледа си, смехът й стана двойно по-силен.
— Имате чудесен характер — каза тя и се изправи.
Камериерките вече й подаваха прелестна шапка, наметка от хермелинова кожа и ръкавици. Тоалетът на Андре също бе направен набързо.
Филип отново взе шапката си и последва дамите.
— Господин Дьо Таверне, не бих желала да ме напуснете — каза кралицата, — днес се стремя хитро да конфискувам един американец. Минете от дясната ми страна, господин Дьо Таверне.
Таверне се подчини. Андре мина от лявата страна на кралицата.
Когато кралицата слизаше по голямата стълба, когато барабаните биеха за почест, когато тръбите на гвардейците и шумът на оръжията се разнесоха в двореца, подхванати от течението в преддверията, а кралското великолепие, всеобщата почит и благоговението достигаха до сърцето на кралицата и пресрещаха пътьом Таверне, този триумф зашемети вече обърканата глава на младия мъж.
Пот като бисер изби по челото му от възбуда, походката му стана нерешителна. Ако не беше студената вихрушка, която го удари в очите и устата, той сигурно щеше да изгуби съзнание. След толкова дни, печално похабени в скръб и в изгнание, за този млад мъж това беше едно твърде внезапно завръщане към големите удоволствия на гордостта и мъжеството. По пътя на кралицата, блестяща от хубост, главите се свеждаха, щиковете се издигаха за почест, но можеше да се съзре един дребен старец, чиято загриженост го бе накарала да забрави етикета. Вместо да сведе глава, той бе останал с вдигнат поглед, втренчен в кралицата и в Таверне.
Когато кралицата се отдалечи, дребният старец се отклони от шпалира, който се разпръскваше около него, и го видяха да тича така бързо, колкото му позволяваха неговите малки бели седемдесетгодишни крака.
11.
Швейцарското езеро
Всеки познаваше това правоъгълно езеро, синкаво-зелено, с преливащ блясък на цветовете през топлия сезон, бяло и неравно през зимата, което и днес се нарича Швейцарското езеро. Алеята от липи радостно протягаше към слънцето зачервени ръце, обграждаше всеки бряг на плитката вода. Тази алея бе изпълнена с посетители от всички социални слоеве и от всички възрасти, които отиваха там да се насладят на зрелището, което представяха шейните и кънкьорите.
Тоалетите на жените предлагаха палава бъркотия от малко смущаващия лукс на стария дворец и малко своенравната свобода на новата мода. Високите прически, креповете, прикриващи млади чела, шапките — повечето от плат, кожените манта и широките дипли на копринените рокли в съчетание с червените фракове, небесносините рединготи, жълтите ливреи, бомбастичните дълги бели рединготи създаваха наистина забавна пъстрота.
Понякога над множеството излиташе възторжен вик. Това означаваше, че Сен Жорж, дръзкият кънкьор, е описал толкова съвършен кръг, че измервайки го, един геометър не би открил дори една забележима грешка.
По бреговете на езерото се струпваха толкова много зрители, че се стопляха от съприкосновението помежду си, а погледнати отдалеч, изглеждаха като изпъстрен килим, над който се разстила пара, образувана от дишането и скована от студа. Самото езеро, превърнато в плътно ледено огледало, представляваше много разнообразна гледка и преди всичко много подвижна.
Една от шейните летеше по леда с три огромни кучета, впрегнати като руска тройка, облечени с парадни наметала с гербове, с глави, украсени с развяващи се пера, и наподобяващи онези химерични животни от дяволиите на Кало или вълшебствата на Гоя.
Господарят им, Дьо Лозюн, лениво отпуснат в шейната, натъпкана с тигрови кожи, се наклони настрани, за да диша спокойно, което не би му било възможно, ако следваше посоката на вятъра.
Тук-там други шейни с непретенциозен вид се стремяха към уединяване. Маскирана дама — без съмнение поради студа — се качи в една от тези шейни, а красив кънкьор с официален кадифен плащ, обшит със златни ширити, се надвеси над облегалото, за да даде по-силен тласък на шейната, която едновременно и тласкаше, и управляваше.
Маскираната дама и кънкьорът с кадифеното наметало си размениха по някоя дума отблизо и никой не би могъл да ги порицае за тайна среща, уредена под небесния свод, пред очите на целия Версай. Каквото си казаха, то не засягаше другите, щом ги виждаха, но какво означаваше това, че ги виждаха, щом като не ги чуваха.
Очевидно сред целия този свят те живееха един уединен живот, преминаваха през тълпата като две прелетни птици: къде отиваха в този неизвестен мир, който всяка душа търси и който се нарича щастие.
Изведнъж посред тези силфове, които се пързаляха много повече, отколкото ходеха, настъпи голямо раздвижване, вдигна се голяма врява. Това бе така, защото току-що на брега на Швейцарското езеро се появи кралицата. И я познаха. И се канеха да й направят място, когато тя с ръка даде знак всички да останат по местата си. Проехтя вик: „Да живее кралицата!“ После, окуражени от разрешението, кънкьорите и водачите на шейните образуваха бързо, сякаш наелектризирани, голям кръг около мястото, където августейшата посетителка спря. Вниманието се съсредоточи върху нея. Мъжете се приближаваха с умели маневри, жените се отправяха с дълбока почтителност, накрая всеки намери начин почти да се смеси с групите от благородници и висши офицери, които идваха да се поклонят на кралицата.
Сред най-важните лица, които публиката забеляза, имаше едно изключително забележително: то, вместо да следва общия импулс и да застане пред кралицата, напротив, като огледа тоалета и антуража й, слезе от шейната, тръгна по една алея и изчезна с хората от свитата си. Граф Д’Артоа, който се числеше към групата на най-елегантните и най-грациозни кънкьори, не бе от последните, прекосили разстоянието, делящо го от кралицата. После, целувайки й ръка, каза:
— Вижте как нашият брат, господин Дьо Прованс, ви избягва.
Изричайки тези думи, той посочи с пръст кралското височество, което с широки крачки вървеше през заскрежената гора, за да открие каретата си по заобиколен път.
— Не иска да му правя забележки — каза кралицата.
— Охо, що се отнася до забележките, които очаква — напротив, съвсем не поради това се бои от вас.
— От съвестта си тогава — каза весело кралицата.
— От друго нещо, сестро. Научил е, че Дьо Сюфрен, прославеният победител, трябва да пристигне тази вечер, и тъй като вестта е важна, иска вие да не я узнаете.
Кралицата видя около себе си няколко любопитни, които просто не можеха да не чуят думите на девера й.
— Господин Дьо Таверне — каза тя, — бъдете така добър да се заемете с шейната ми, моля ви, и ако баща ви е тук, целунете го от мен, освобождавам ви за петнадесет минути.
Младият мъж се поклони и прекоси тълпата, за да изпълни нареждането на кралицата. Тълпата също бе разбрала: тя имаше удивителен инстинкт, разширяваше обръча и така кралицата и граф Д’Артоа се почувстваха по-удобно.
