— Братко — запита тогава кралицата, — обяснете ми, моля ви, какво печели моят брат, като не ми съобщава за пристигането на Дьо Сюфрен?
— О, сестро, възможно ли е вие, жена, кралица и неприятел, да не схващате веднага намеренията на този хитър политик? Господин Дьо Сюфрен пристига и никой в двореца не знае за това. Господин Дьо Сюфрен е героят на Индийските морета и следователно има право на блестящ прием във Версай. И тъй, господин Дьо Сюфрен се завръща, кралят пренебрегва пристигането му, без всъщност да е знаел за него, както и вие, сестро. В това време господин Дьо Прованс, който знае за пристигането на господин Дьо Сюфрен, именно той, Дьо Прованс, приема моряка, усмихва му се, ласкае го, написва му цяло четиристишие и покрай героя на Индия самият той става герой на Франция.
— Ясно — каза кралицата.
— Ей, Богу! — добави графът.
— Забравяте само една точка, скъпи ми вестникарю.
— Коя?
— Как сте узнали за целия този добър проект на нашия брат и девер?
— Как съм узнал? Както знам всичко, което той прави. Много просто: тъй като забелязах, че господин Дьо Прованс се старае да узнае всичко, каквото правя, аз от своя страна наех хора, които ми разказват всичко, което той прави. О, това може да ми бъде полезно, а и на вас също, сестро.
— Благодаря ви за съдружието, братко, ами кралят?
— Кралят всъщност е предупреден.
— От вас?
— О, не! От своя министър на флотата, когото му изпратих. Всичко това не ме засяга, разбирате, аз съм прекалено вятърничав, прекалено разточителен, прекалено луд, за да се занимавам с такива важни неща.
— И министърът на флотата, и той ли не знаеше за пристигането на Дьо Сюфрен във Франция?
— Ех, Боже мой! Скъпа сестро, та вие познавате доста министри, нали, от четиринадесет години насам, откакто сте или дофина, или кралица на Франция, как така да не знаете, че тези господа все не научават важните неща. Е, добре, аз предупредих министъра на флотата и той е ентусиазиран.
— Уверена съм.
— Разбирате, скъпа сестро, това е човек, който ще ми бъде признателен цял живот, аз имам нужда именно от неговата признателност.
— За какво?
— За да сключа един заем.
— Охо! — възкликна кралицата засмяна. — Ето че в моите очи разваляте доброто си дело.
— Сестро, вие навярно имате нужда от пари, имате честната ми дума на син на Франция, ще ви предоставя половината от сумата, която ще получа! — каза с важен вид граф Д’Артоа.
— О, братко! — извика Мария-Антоанета. — Внимавайте! Благодаря на Бога, от нищо не се нуждая в момента!
— Ехе, не чакайте прекалено дълго, за да поискате обещаното, скъпа сестро.
— Това пък защо?
— Защото, ако чакате прекалено дълго, аз няма да бъда в състояние да удържа обещанието си.
— Е, добре де! В такъв случай аз също ще се уредя, като разкрия някоя държавна тайна.
— Сестро, ще се простудите — каза принцът, — страните ви посиняват, предупреждавам ви.
— Ето го и господин Дьо Таверне, който се завръща с шейната ми.
— Тогава вие повече нямате нужда от мен.
— Не.
— В такъв случай изгонете ме, моля ви.
— Защо? Да не би случайно да си въобразявате, че ме притеснявате с нещо, така ли?
— Не, точно обратното — аз се нуждая от свободата си.
— Сбогом тогава.
— Довиждане, скъпа сестро.
— Докога?
— До довечера.
— Какво впрочем има тази вечер?
— Няма, но ще има.
— И тъй, какво?
— Ами много свят на кралската забава.
— Защо?
— Защото министърът ще доведе тази вечер Дьо Сюфрен.
— Много добре, до довечера тогава.
При тези думи младият принц се поклони на снаха си с онази очарователна вежливост, която му бе вродена, и изчезна в навалицата.
Таверне-баща бе проследил с очи сина си, когато се отдалечаваше от кралицата, за да се заеме с шейната.
Но скоро зоркият му поглед се бе върнал върху кралицата. Този оживен разговор на кралицата с девера й го поразтревожи, защото той прекъсваше онази фамилиарност, засвидетелствана преди малко от кралицата към сина му.
Той само му махна приятелски. Филип привършваше необходимата подготовка за тръгване на шейната и както му бе разпоредила кралицата, пожела да отиде да целуне баща си, когото не бе прегръщал от десет години, но той го отпрати, махайки с ръка:
— По-късно, по-късно, след като изпълниш задълженията си, ще поговорим.
Филип се отдалечи и баронът с радост видя, че господин Д’Артоа бе освободен от кралицата.
Тя се настани в шейната, накара и Андре да се качи при нея и тъй като се появиха двама едри хайдуци32, за да бутат шейната, каза:
— Не, не, съвсем не искам по този начин. Вие не карате ли кънки, господин Дьо Таверне?
— Моля да ме извините, госпожо — започна Филип.
— Дайте кънки на господин рицаря — заповяда кралицата. После добави: — Не знам какво ми подсказва, че карате кънки така добре, както и Сен Жорж.
— Някога Филип караше кънки много елегантно — каза Андре.
— И сега нямате съперник, нали, господин Дьо Таверне?
— Госпожо, след като Ваше превъзходителство има такова доверие в мен, аз ще направя всичко най- добро, на което съм способен.
Изричайки тези думи, Филип вече си бе поставил кънки, наточени като бръснач. Застана зад шейната, побутна я с една ръка и пързалянето започна. Тогава видяха рядко зрелище.
Сен Жорж, кралят на гимнастиците, Сен Жорж, елегантният мулат, нашумелият мъж, недостижим в изпълнението на всякакви физически упражнения, Сен Жорж откри съперник в този млад мъж, който дръзна да му се изпречи на пътя.
След малко той се втурна в полет около шейната на кралицата с такива вежливи реверанси, изпълнени с толкова чар, реверанси, каквито върху паркета на Версай никой снажен придворен измежду най- пленителните не бе правил; описваше около шейната най-точните и най-бързи кръгове, нанизвайки поредица от пръстени, чудесно свързани един с друг по такъв начин, че всяка нова дъга винаги предшестваше идването на шейната, която го изоставяше, след което с мощен тласък наваксваше, движейки се по елипса, това, което беше пропуснал.
Никой дори с поглед не можеше да следва това движение, без да бъде зашеметен, обаян, възхитен.
Тогава, предизвикан, Филип, започна игра, изпълнена с много дързост; тласна шейната с такава страхотна бързина, че два пъти Сен Жорж вместо пред нея направи своя кръг зад нея и тъй като скоростта на шейната караше много хора да крещят от уплаха, а виковете можеха да уплашат кралицата, Филип попита:
— Ако Ваше величество пожелае, ще спра или най-малкото ще намаля хода.
