доказва, че човек има сърце, а в очите на тази жена, в гласа й, в походката й не се ли усеща сърцето й? Тя обича, тя обича, ти казвам, но ти си философ, пуритан, квакер, един мъж от Америка, ти не обичаш ли? Ти? Остави я тогава да гледа, остави я да се обръща, остави я да чака, оскърбявай я, презирай я, отблъсквай я, Филип, сиреч Жозеф дьо Таверне.
След тези думи, акцентирани с дива ирония, дребният старец, видял ефекта от тях, се измъкна така, както би се измъкнал изкусителят, след като е дал първия съвет за престъплението.
Филип остана сам, с изпълнено с горест сърце, с кипящ ум; дори не усети, че вече половин час бе останал като закован на едно място, не разбра, че кралицата е приключила разходката си, че се връща, че го гледа и че минавайки с кортежа си, го вика:
— Трябва да сте си отпочинали добре, господин Дьо Таверне, я елате, само човек като вас може кралски да разходи една кралица. Направете място, господа.
Филип забърза към нея заслепен, безразсъден, опиянен.
Поставяйки ръка на гърба на шейната, той усети, че гори; кралицата небрежно се бе обърнала назад. Пръстите му докоснаха косите на Мария-Антоанета.
13.
„Сюфрен“
Противно на обичаите в двореца, тайната бе предано запазена от Луи XVI и от граф Д’Артоа.
Никой не узна в колко часа и как трябваше да пристигне господин Дьо Сюфрен. Кралят бе обявил играта за вечерта. В седем той влезе с принцовете и принцесите от семейството си. Кралицата пристигна, като държеше за ръка престолонаследницата, която беше само на седем години. Насъбрало се бе бляскаво общество. Докато всички се настаняваха и водеха разговори помежду си, граф Д’Артоа безшумно се приближи до кралицата.
— Огледайте се добре наоколо.
— Е, гледам!
— Какво виждате?
Кралицата обходи с очи кръга, претърси скупчилите се, обследва празните места и навсякъде забеляза приятели, навсякъде слуги, сред които — Андре и брат й.
— Не гледайте кой е тук, сестро, вижте кой отсъства.
— Ах, наистина! — възкликна тя.
Граф Д’Артоа се разсмя.
— Все още го няма — продължи кралицата. — Не го ли карам винаги да бяга, а?
— Не — каза граф Д’Артоа, — само шегата се удължава. Господинът отиде да чака командващия флота при градската врата.
— Но в такъв случай не разбирам защо се смеете, скъпи братко.
— Не разбирате защо се смея?
— Без съмнение, ако господинът чака командващия флота Дьо Сюфрен на градската врата, то тогава той е по-изискан от нас, ето всичко. Щом той пръв ще го види, следователно ще го приветства преди всички.
— Хайде де, вие се шегувате, скъпа сестро — отговори младият принц със смях. — Вие много малко познавате нашата дипломация. Вярно, господинът отиде да чака при портата Фонтенбло, но ние, ние си имаме някой, който чака на мястото за смяна на коне във Вилжюиф.
— Така ли?
— Тъй че господинът дълго ще чака сам при портите — продължи граф Д’Артоа, — докато в същото това време по заповед на краля Дьо Сюфрен, заобикаляйки Париж, ще пристигне направо във Версай, където го очакваме.
— Чудесно измислено.
— Не е лошо и аз съм доста доволен от себе си. Залагайте, сестро.
В този момент в игралната зала имаше най-малко сто души от най-знатен произход: Дьо Конде, Дьо Пантиевър, Дьо ла Тремуй, принцесите… Единствен кралят забеляза, че граф Д’Артоа разсмива кралицата, и за да се включи в заговора им, многозначително им намигна.
Вестта за пристигането на Дьо Сюфрен, както казахме, не се бе разчула, но вече се носеше като предзнаменование във въздуха и нищо не можеше да я спре.
Усещаше се нещо потайно, което щеше да се появи, нещо ново, което щеше да разцъфне, това бе непознат интерес, който се излъчваше от всички тези хора, сред които и най-дребното събитие придобиваше значение, щом господарят се е намръщил, за да порицае, или е разтегнал устни да се усмихне.
Кралят, който имаше навика да играе със сребърни монети по шест ливри, за да намалява мизите на принцовете и на благородниците, той, кралят, не забеляза, че бе хвърлил на масата всичкото злато, което имаше в джобовете си. Кралицата, отдадена изцяло на ролята си, действаше хитро и с престорената страст, която вложи в играта, отклони вниманието на обкръжаващите я.
Филип, допуснат в играта и поставен срещу сестра си, възприемаше едновременно с всичките си сетива небивалото упойващо въздействие на това благоволение, неочаквано и възпламеняващо.
За каквото и да мислеше, не му излизаха от главата думите на баща му. Той се питаше дали пък старецът, който бе преживял властването на три или четири фаворитки, наистина не познава точно историята на времената и нравите.
Той се питаше дали това пуританство, което дължи на религиозната си екзалтация, не е още една глупост, която е донесъл от далечните страни.
Кралицата, така поетична, толкова красива, така дружелюбна към него, дали не беше само една ужасна кокетка, желаеща да прибави още едно страстно увлечение в спомените си, така както ентомологът забожда още едно насекомо или пеперуда под витрината си, без да се безпокои от това, че бедната животинка, чието сърце пронизва с карфица, страда?
И при все това кралицата не беше обикновена жена, с обикновен характер. Един неин поглед означаваше нещо, един поглед на тази, която никога не оставяше очите й да се спрат на нещо, без да е пресметнала стойността му.
„Коани, Водрьой — повтаряше си Филип, — те са обичали кралицата и са били обичани от нея. О, защо? О, защо тази клевета е така мрачна, защо един лъч светлинна не се промъкне в тази дълбока бездна, наричана женско сърце, която е още по-дълбока, когато сърцето е на кралица?“
След като Филип достатъчно бе повтарял наум тези две имена, той започна да съзерцава в края на масата господата Коани и Водрьой, които по своеобразен каприз на случайността седяха един до друг, безгрижни, да не кажем завеяни, с очи, обърнати в друга посока, не към кралицата. И Филип си мислеше, че е невъзможно тези двама мъже да са обичали и сега да са толкова спокойни; да са били обичани и да са толкова отнесени. Ах, ако кралицата го бе обичала, него, той би полудял от щастие, ако го забравеше, след като го е обичала — би се убил от отчаяние.
От господата Дьо Коани и Дьо Водрьой Филип се прехвърли на Мария-Антоанета. И все така замечтан, изпитателно гледаше това ясно чело, тази властна уста, този величествен поглед. И се мъчеше във всички прелести на тази жена да открие тайната й. „О, не! Това са клевети, клевети и единствено интересите, омразата и интригите на двора придават някакво значение на всички тези смътни слухове, които се разпространяват сред народа!“
Филип бе стигнал до тази мисъл в разсъжденията си, когато часовникът в залата на стражите удари седем и три четвърти. В същия момент се чу голям шум.
В залата прокънтяха бързи стъпки. Прикладите на пушките удариха в плочките. Глъчка, проникваща през полуотворената врата, приканваше за внимание към краля, който извърна глава, за да чуе по-добре, после направи знак на кралицата.
Тя разбра указанието и веднага прекъсна играта.
Всички играчи, прибирайки това, което беше пред тях, изчакваха, за да вземат някакво решение, след като кралицата им позволи да открият нейното.
Кралицата мина в голямата приемна зала. Кралят бе отишъл там преди нея.
Помощник от лагера на господин Дьо Кастри — министъра на флота, приближи до краля и му пошушна няколко думи на ухото.
