— О-о, не, не! — извика кралицата с онази необуздана страст, която влагаше както в работата, така и в удоволствията си. — Не, не се страхувам, по-бързо, ако можете, рицарю, по-бързо!
— Толкова по-добре, благодаря за позволението, госпожо, здраво ви държа, разчитайте на мен.
И яката му ръка отново се вкопчи в триъгълника на облегалото, но от рязкото движение шейната се олюля. Сякаш всеки миг щеше да я вдигне върху изправените си ръце.
Тогава, подпирайки се и с другата си ръка — усилие, което до момента бе пренебрегвал — той увлече шейната като играчка в стоманените си ръце.
От този момент нататък пресичаше всеки кръг на Сен Жорж с още по-големи кръгове, така че шейната кръжеше и се превърташе обратно по цялата си дължина така, както Сен Жорж върху обикновените си подметки набраздяваше леда. Въпреки обема си, въпреки теглото си, въпреки пространството шейната на кралицата се бе превърнала в кънки; тя оживяваше, тя летеше, въртеше се като танцьор.
Сен Жорж, по-грациозен, по-изискан, по-точен на завоите, скоро започна да се безпокои. Пързаляше се вече час. Филип, виждайки го целия в пот, забелязвайки напрежението на треперещите мускули на краката му, реши да го победи с умора.
Промени хода и като се отказа от кръговете, които го затрудняваха да повдига всеки път шейната, тласна екипажа направо пред себе си.
Шейната се понесе по-бързо от стрела.
Сен Жорж с един-единствен удар с крак го бе настигнал, но Филип улови момента, когато следващият импулс удвоява силата на първия, именно тогава той тласна шейната по непокътнатия лед и това стана така стремително, че изостана зад нея.
Сен Жорж се хвърли да догони шейната, но тогава Филип, като съсредоточи силите си, така изящно се плъзна върху извивката на кънката и премина пред Сен Жорж, че постави двете си ръце на шейната, после с Херкулесово движение рязко я обърна и я тласна в обратна посока, а в това време Сен Жорж, повлечен от последното си усилие, не можейки да се удържи и откъснат на недостижима дистанция, се оказа напълно изпреварен.
Въздухът прокънтя от такива възторжени викове, че Филип се изчерви от притеснение.
Но бе много изненадан, когато кралицата, след като сама бе изръкопляскала, се обърна към него и в изблик на сладострастна нега каза:
— Ах, господин Дьо Таверне, сега, когато победата е ваша, имайте милост! Милост! Ще ме погубите!
12.
Изкусителят
При тази заповед, или по-скоро при тази молба на кралицата Филип напрегна железните си мускули, закрепи се здраво и шейната внезапно спря като арабски кон, който трепери на краката си в пясъците на равнината.
— О, а сега си починете — каза кралицата и излезе от олюляващата се шейна. — Наистина никога не бих повярвала, че има такова опиянение в скоростта, вие ме влудихте!
Внезапно тя се опря на ръката на Филип. Тръпка от изумление пробягна през цялата тази позлатена и смешно накичена тълпа и даде на кралицата да разбере, че отново е допуснала едно от прегрешенията си към етикета, огромна грешка в очите на завистта и раболепието.
Що се отнася до Филип, съвсем зашеметен от това изобилие на почести, той бе по-треперещ и по- засрамен, отколкото, ако върховната му господарка го беше оскърбила публично. Той сведе очи, сърцето му биеше така, сякаш щеше да му разкъса гърдите.
Особено вълнение, несъмнено от състезанието, бе обхванало и кралицата, защото тя веднага се дръпна и хвана ръката на госпожица Дьо Таверне, като поиска да седне. Донесоха й сгъваем стол.
— Извинете, господин Дьо Таверне — обърна се тя към Филип. След това изведнъж съвсем тихо добави: — Боже мой! Каква беда е това, непрекъснато да съм обкръжена от любопитни хора и глупаци!
Придружаващите я обикновено благородници и придворни дами се бяха присъединили към нея и изяждаха с очи Филип, който, за да прикрие своята руменина, си сваляше кънките.
Освободил се от кънките, Филип отстъпи, за да направи място на царедворците. Кралицата остана няколко мига замислена, после вдигна глава:
— Ах, чувствам, че ще се простудя, ако стоя така неподвижна, да направим още една обиколка!
Тя отново се качи в шейната си. Филип чакаше заповед, но напразно. Тогава двадесет благородници се втурнаха мигом.
— Не! Хайдуците ми! Благодаря ви, господа! — каза тя. После, когато слугите бяха по местата си, добави: — Полека, внимателно.
И като затвори очи, се отдаде на сантиментално мечтание. Шейната, така както бе разпоредила, бавно се отдалечи, следвана от тълпа алчни, любопитни и завистливи хора. Филип остана сам, изтриващ капките пот по челото си. Търсеше с поглед Сен Жорж, за да го утеши за поражението му с някой почтен комплимент. Но той бе получил поръчение от херцог Д’Орлеан, негов покровител, и бе напуснал бойното поле.
Филип, малко тъжен, малко уморен, сам почти уплашен от това, което току-що се бе случило, остана неподвижен на мястото си, като следваше с очи шейната на кралицата, която се отдалечаваше. За миг почувства, че нещо го докосва отстрани.
Обърна се и видя баща си.
Дребният старец, съвсем съсухрен, като герой на Хофман, целият загърнат в кожи като самоед, бе побутнал сина си с лакът, за да не вади ръцете си от маншона, който носеше на врата си.
Очите му, разширени от студа или от радост, се сториха на Филип пламтящи.
— Няма ли да ме прегърнете, синко? — попита той.
Изрече тези думи с тон, с какъвто бащата на гръцкия атлет трябва да е благодарил на сина си за победата му в цирка.
— Мой скъпи татко, от все сърце — каза Филип.
Но явно бе, че няма никакво съзвучие между патоса, с който бяха изречени тези думи, и значението им.
— Там! Там! Сега, след като ме прегърнахте, вървете бързо, отивайте.
И той го блъсна напред.
— Но къде всъщност искате да отида, господине? — попита Филип.
— Да го вземат дяволите — там!
— Там?
— Да, при кралицата!
— О, не, татко, не! Благодаря.
— Как така — не! Как — благодаря! Луд ли сте? Не желаете да отидете да придружавате кралицата?
— Но това е невъзможно, не се ли замисляте, скъпи татко?
— Как невъзможно? Невъзможно да отидете да придружите кралицата, която ви очаква?
— Кой ме очаква? Мен?
— Ами да, да, кралицата, която ви желае.
Таверне втренчено загледа барона и каза хладно:
— Наистина, татко, мисля, че се самозабравяте.
— Удивително, честна дума! — каза старецът, изпъвайки се и тупайки с крак. — Хайде де! Филип, доставете ми удоволствието да ми кажете откъде идвате!
— Господине, аз наистина се боя да повярвам — каза тъжно рицарят.
— В какво?
— Че се подигравате с мен. Или че…
— Или че?…
— Извинете ме, татко… подлудявате!
Старецът хвана сина си за ръката с нервен и енергичен жест.
— Чуйте, господин Филип. Америка е страна, намираща се много далече от Франция, знам това!
