— Добре! — отговори кралят. — Вървете.
После се обърна към кралицата:
— Всичко е наред.
Всеки запита с поглед съседа си за това „всичко е наред“, което накара всички да се замислят. Изведнъж в залата влезе маршал Дьо Кастри, обявявайки високо:
— Негово величество желае ли да приеме командващия флота господин Дьо Сюфрен, който пристига от Тулон?
При произнасянето на това име високо, радостно и триумфално сред присъстващите настъпи неотразимо вълнение.
— Да, господине, и с голямо удоволствие — отговори кралят.
Господин Дьо Кастри излезе.
Всички се насочиха към вратата, през която току-що се бе оттеглил господин Дьо Кастри.
Малко думи са нужни, за да се обясни симпатията на Франция към Дьо Сюфрен, за да се разбере интересът, с който кралят и кралицата и принцовете с кралска кръв искаха първи да зърнат Дьо Сюфрен. Сюфрен е във висша степен френско име като Тюрен, като Катина, като Жан Бар.
От времето на войната с Англия, или по-точно от последния период на битките, които предшестваха мира, командващият флота Дьо Сюфрен бе водил седем големи морски битки без нито една загуба. Той бе превзел Тринкомали и Гонделур, бе осигурил френските владения и бе прочистил морето, накарал бе набаб Хайдер Али да разбере, че Франция е първата сила в Европа. В изпълнението на морската професия той бе внесъл дипломацията на изискан и почтен посредник, решителността и тактиката на войник, изкусността на мъдър администратор. Пламенен, неуморим, горд, когато се отнасяше до честта на френския флаг, той изтощи англичаните и по суша, и по море в такава степен, че тези горди моряци никога не дръзнаха да доведат до подобен край някоя започната битка или да се опитат да нападнат Сюфрен, когато лъвът се разсърдеше!
После, след акция, по време на която той с безгрижието на последния моряк бе рискувал живота си, го виждаха човечен, великодушен, състрадателен — един образец на истински моряк, малко позабравен по времето на Жан Бар и Дюге Труен, когото Франция преоткриваше на стария кораб на Сюфрен.
Ние няма да се опитваме да опишем шума и въодушевлението, които пристигането му във Версай предизвика сред благородниците, поканени на това събрание.
Сюфрен бе шестдесет и пет годишен, плещест, нисък, с пламенен поглед, с изискани и леки движения. Пъргав въпреки пълнотата си, величествен въпреки отстъпчивостта си. Гордо носеше перуката си, или по- скоро главата си, и като човек, свикнал да си играе с всички трудности, бе открил начин да се облича и оправя косата си в пощенската карета.
Носеше син фрак, бродиран със злато, червен жакет и сини кюлоти. Беше си оставил войнишката яка, върху която властната брадичка се заобляше като неизбежно допълнение на исполинската му глава. Докато той влизаше в залата на стражите, някой каза нещо на господин Дьо Кастри, който нетърпеливо се разхождаше насам-натам и веднага се провикна:
— Господин Дьо Сюфрен, господа!
Незабавно всички стражи се спуснаха към пушките си и се строиха сами така, като че се отнасяше за краля на Франция, и след като командващият мина, се подредиха зад него в четири редици по четирима, сякаш за да му послужат за кортеж.
Здрависвайки се с господин Дьо Кастри, той пожела да го прегърне. Но министърът на флота леко го отблъсна.
— Не, не, господине, не искам да лишавам друг, по-достоен от мен, от удоволствието да ви прегърне пръв.
По този начин той съпроводи господин Дьо Сюфрен до Луи XVI.
— Господин командващ! — извика сияещ кралят. — Бъдете добре дошли във Версай. Вие носите славата, носите всичко, което героите дават на съвременниците си, на земята, аз съвсем не ви говоря за бъдещето, то ви принадлежи. Прегърнете ме, господин командващ.
Дьо Сюфрен подгъна коляно, кралят го вдигна и го прегърна така сърдечно, че всички присъстващи бяха обзети от радост и възторг. Ако не беше дължимата почит към краля, всички присъстващи щяха одобрително да извикат „браво“. Кралят се обърна към кралицата с думите:
— Госпожо, това е господин Дьо Сюфрен, победителят от Тринкомали и Гонделур, страшилище за нашите съседи, англичаните, моят Жан Бар, моят!
— Господине, аз няма да произнасям хвалебствени слова. Знайте само, че не сте дали дори един- единствен оръдеен изстрел в прослава на Франция, без моето сърце да се е разтуптяло от възторг и признателност към вас!
Щом кралицата свърши, се приближи граф Д’Артоа със сина си херцог Д’Ангулем.
— Сине, вие виждате един герой — каза той. — Разгледайте го добре, това е рядкост!
— Монсеньор, преди малко четях за великите мъже от Плутарх, но не ги виждах. Благодаря ви, че ми представихте господин Дьо Сюфрен — отговори младият принц на баща си.
По шушукането, което се разнесе наоколо, детето разбра, че току-що е изрекло думи, които ще се запомнят. Тогава кралят взе ръката на Дьо Сюфрен и разпореди да го отведат първо в кабинета му, за да разговаря с него като географ за пътешествията и за експедицията му. Но Дьо Сюфрен почтително се възпротиви:
— Сир, един от офицерите ми е допуснал много тежко нарушение на дисциплината и смятам, че единствено Ваше величество трябва да бъде съдник в случая.
— Ах, господин Дьо Сюфрен, очаквах първото ви искане да бъде за някакво благодеяние, а не за наказание.
— Сир, имах честта да кажа на Ваше величество да бъде съдник на това, което трябва да направи.
— Слушам.
— В последния бой офицерът, за когото говоря на Ваше величество, се качи на „Север“.
— Аха, корабът, който се предаде — каза кралят, смръщвайки вежди.
— Сир, капитанът на „Север“ действително се беше предал — каза Дьо Сюфрен, покланяйки се, — и когато сър Хюс, английският адмирал, вече изпраща лодка за замяна на екипажа и превземане на кораба, лейтенантът, който надзирава палубните батареи, забелязва, че стрелбата се прекратява, и тъй като бил получил заповед да спре оръдейния огън, се изкачил на мостика и видял, че корабът е предаден и капитанът е готов да бъде отведен. Моля за извинение Ваше величество, сир, но при тази гледка френската му кръв се разбунтувала. Тогава той грабнал морския флаг, който му бил подръка, взел един чук и командвайки за възобновяване на огъня, заковал флага под обстрела. Именно благодарение на този инцидент, сир, „Север“ бе запазен за Ваше величество.
— Добра постъпка! — възкликва кралят.
— Храбра постъпка! — добави кралицата.
— Да, сир, да, госпожо, но е тежко нарушение на дисциплината. Заповедта е била дадена от капитана, лейтенантът трябваше да се подчини. Аз всъщност ви моля за милост към този офицер, моля ви още по- настойчиво, защото е мой племенник.
— Ваш племенник! И вие нищо не сте ми казали за това? — възкликва отново кралят.
— О, кралю, не, но имах честта да докладвам на господин министъра на флота, молейки го нищо да не казва на Ваше величество, преди аз да съм издействал милост за виновника.
— Молбата е удовлетворена — извика кралят — и предварително обещавам покровителството си над всеки недисциплиниран, който съумее така да защити честта на морския флаг и на краля на Франция. Вие трябваше да ми представите този офицер, господин командващ.
— Той е тук — каза Дьо Сюфрен — и тъй като Ваше величество позволява…
Дьо Сюфрен се обърна:
— Приближете се, господин Дьо Шарни.
Кралицата трепна. Това име будеше в съзнанието й твърде свеж спомен, за да бъде забравено.
Тогава един млад офицер се отдели от групата на Дьо Сюфрен и веднага застана пред очите на краля.
Кралицата едва не тръгна към младия мъж, толкова бе развълнувана от разказа за благородната му
