Десет минути след излизането си графинята беше пред магазина на майстор Фингре, където след малко ще я намерим възхищаваща се и избираща на място. Там цареше невъобразим хаос, който ще се опитаме да опишем.
Нека си представим помещение с дължина около петдесет стъпки на около тридесет ширина и с височина седемнадесет; стените, покрити с килими от времето на Анри IV и Луи XIII; тавана, сред множеството окачени предмети, луксозни многосвещни полилеи от XVII век се блъскаха препарирани гущери, църковни лампи и хвърчащи риби. По земята натрупани килими, рогозки, мебели с изкусно извити колони, с издялани четвъртити крака, изящни дъбови бюфети, масички в стил „Луи XV“ с позлатени крачета, дивани, покрити с розова дамаска или с кадифе от Утрехт, кушетки, широки кожени фотьойли, каквито обичаше Сюли, долапи от абаносово дърво с релефни пана и меден обков, маси с плот от емайл или порцелан, табли за игра, тоалетки, скринове, изцяло украсени с мозайка, изобразяваща прибори или цветя. Легла от розово или от дъбово дърво върху подиум или с балдахин, завеси във всякаква форма, от всякакъв плат, с всякакъв десен, хармониращи или отблъскващи в полумрака на това помещение. Клавесини, цитри, арфи, поставени върху масичка на един крак, кучето на Марлборо, препарирано, с очи от емайл. После бельо от всички качества; рокли, нависени до кадифени одежди, гривни от стомана, от сребро, от седеф. Свещници, портрети на праотци, гравюри в рамки в два цвята и всякакви модерни по онова време имитации на Верне, на същия Верне, комуто кралицата така грациозно и изискано казваше: „Несъмнено, господин Верне, вие сте единственият във Франция, който прави и дъжда, и хубавото време.“
16.
Майстор Фингре
Ето всичко, което съблазняваше очите, а следователно и въображението — малките съкровища в магазините на майстор Фингре на площад „Роаял“. Надписът честно обявяваше, че стоките не са нови, но комплектовани, те си покачваха стойността, покачваше се и цената им и накрая образуваха едно цяло, много по-значително от това, което и най-неотстъпчивите търговци щяха да поискат.
Госпожа Дьо ла Мот внимателно разгледа целия този разкош и едва тогава откри това, което й липсваше на „Сен Клод“. Липсваше й салон, който да побере диван, фотьойли и меки и дълбоки кресла с възглавнички. Липсваше й столова, в която да се вместят бюфети, етажерки и лавици. Липсваше й будоар, за да побере персийски завеси, масички на един крак и завески. Но и да ги имаше, ще са й нужни пари, за да се сдобие с мебелите за новия апартамент. Но с търговците на мебели в Париж през всички времена лесно са се сключвали сделки; никога не сме чули някоя млада и красива дама да е умряла на прага, без да успее да отвори вратата.
В Париж това, което не се купува, се взема под наем и именно наемателите на мебели са тези, които създадоха поговорката „Да видиш, значи да имаш“.
Госпожа Дьо ла Мот, след като бе взела размерите, избра комплект от жълта коприна със златни пъпки, който най-много й хареса от пръв поглед и който се надаваше да наеме.
Но тази гарнитура от десет мебели в никакъв случай не би се побрала на четвъртия етаж на улица „Сен Клод“. За да подреди всичко, трябваше да наеме и третия етаж, състоящ се от преддверие, столова, малък салон и спалня. По този начин на третия етаж щяха да бъдат приемани милостините на кардиналите, а на четвъртия — тези от благотворителните бюра. Така хората, които раздават милостиня за показност, щяха да имат на разположение луксозна обстановка, по-скромната пък бе за хора с предразсъдъци; те никак не обичат да дават на тези, които нямат нужда да получават.
Графинята, след като бе направила избора си, извърна поглед от мрачната страна на помещението, сиреч натам, където изобилието бе представено откъм най-блестящата му страна, страната на кристалните, на златните изделия и на стъклариите.
Там тя видя с шапка в ръка, с нетърпелив вид и с малко присмехулна усмивка парижки буржоа, който въртеше ключ на пръста си. Този надзирател на оказионните стоки бе самият господин Фингре, когото служителите му бяха уведомили за посещението на една красива дама.
— И така, госпожо… — Той се спря въпросително.
— Госпожа графиня Дьо ла Мот Валоа — каза небрежно Жана.
Като чу тази добре звучаща титла, Фингре пусна ключа в джоба си и се приближи.
— О! — каза той. — Тук няма нищо подходящо за госпожата. Но аз имам и нещо ново, нещо хубаво, нещо прекрасно за вас. Не бива госпожа графинята да мисли, че като е на площад „Роаял“, фирмата „Фингре“ няма мебели като тези на кралския тапицер. Госпожо, оставете всичко това, ако обичате, и погледнете в другия магазин.
Жана се изчерви. Всичко, което беше видяла тук, й изглеждаше много хубаво, толкова хубаво, че дори не се надяваше да може да го купи. Без съмнение поласкана, че е оценена така от господин Фингре, тя не можеше да не изпита страх, че той я надценява. Прокле гордостта си и съжали, че не се представи за обикновена буржоазка. Но находчивият ум винаги се измъква с предимство от всяка допусната грешка.
— Не нови, господине, не искам нови — каза тя.
— Без съмнение госпожата трябва да обзаведе апартамент за приятели.
— Да, господине, апартамент за приятел. Следователно разбирате, че за апартамент на приятел…
— Чудесно! Нека госпожата да избере — прекъсна я Фингре, лукав като парижки търговец, който не влага толкова честолюбие, та да продава повече ново, отколкото старо, стига само да спечели еднакво и от двете.
— Тази малка гарнитура със златните пъпки например? — попита графинята.
— Ах, та това е малко, госпожо, има само десет парчета.
— Стаята е нещо средно — отговори графинята.
— Мебелите са съвсем нови, както може да види госпожата.
— Нови… но оказионни!
— Несъмнено — каза господин Фингре, смеейки се, — но накратко казано, такива, каквито са, струват осемстотин ливри.
Тази цена накара графинята да потрепери; как да признае, че наследницата на Валоа се задоволява със стари мебели, но не би могла да ги купи за осемстотин ливри. Настроението й се развали.
— Но — възкликна тя — не става дума за купуване, господине. Или вие считате, че бих купила тези вехтории? Отнася се само за вземане под наем и още…
Фингре направи кисела гримаса. Та тя не иска да купи нито нови, нито стари мебели, а само да наеме.
— За една година ли ще ги наемете? — попита Фингре.
— Не, за един месец. Трябва да обзаведа един провинциалист.
— Ще струва сто ливри на месец — каза господин Фингре.
— Господине, вие се шегувате, предполагам, защото при тази сметка след осем месеца мебелите ще бъдат мои.
— Прието, госпожо графиньо.
— Е, добре! Тогава?
— Тогава, госпожо, след като е ваша, гарнитурата вече не е моя и следователно няма нужда да я поправям и освежавам, да правя повече разноски…
Госпожа Дьо ла Мот обмисли: „Сто ливри за един месец! Много е, но трябва да се има предвид, че след един месец това или ще е много скъпо и ще върна мебелите, или тогава вече ще мога да си поръчам нови. Смятах да вложа петстотин ливри, но да действаме на широка нога, нека похарчим сто екю.“
— Ангажирам тези мебели за един месец и всички подходящи завеси — каза тя високо.
— Да, госпожо.
— И килимите.
— Ето ги.
— Какво ще ми предложите за още една стая?
— Тези зелени столове, този дъбов шкаф, масата с извити крака, зелени завеси от дамаска.
— Добре, а за спалня?
— Едно широко и красиво легло с покривка от кадифе, бродирана в розово и сребристо, сини завеси, украшения за камината, малко в готически стил, но с богата позлата.
